— Начукай си го, тъпа фучко! — извиках и отново вдигнах буренцето над коляното си, пулсиращо от болка. — Бъди проклета! — Ударих я с все сила в костеливото хълмче. Заболя ме, но по-малко, отколкото очаквах… ала в крайна сметка винаги става така, нали? — Начукай си го в козата!
— Бъчонката не просто се строши, а се разби на хиляди парчета и опръска джинсите ми с калната вода, която беше останала вътре. Малка порцеланова фигурка се изтърколи навън: жена, загърната с пелерина с качулка. Ръката, която придържаше краищата на пелерината около врата, изобщо не беше човешка. Грабнах фигурката. Нямах време да я разгледам — сега те идваха, идваха за Уайърман и Джак, но все пак забелязах, че Персе е много красива. Разбира се, ако не обръщах внимание на ръката й, напомняща нокти на хищна птица, и от намека за трето око под качулката. Иначе беше много крехка, почти прозрачна. Само дето, когато се опитах да я счупя, се оказа твърда като стомана.
— Едгар! — кресна Джак.
— Задръжте ги! — извиках. — Трябва да ги отблъснете!
Пъхнах я в джоба на ризата си и незабавно усетих как по тялото ми се разлива гнусна топлина. Тя барабанеше по мен. Призрачната ми ръка отново я нямаше, ето защо пъхнах бутилката „Евиан“ под чуканчето си и развъртях капачката. Повторих този муден процес и с другата бутилка.
— Назад! — извика отгоре Уайърман с глас, който беше почти уверен. — Този харпун е сребърен! И ще го използвам.
Отговорът на заплахата му беше ясен дори на дъното на пресъхналото езерце.
— Дали ще можеш да презаредиш достатъчно бързо, за да ни застреляш и тримата?
— Не, Емъри — отвърна Уайърман. Сякаш говореше на дете. Гласът му беше станал твърде спокоен. Никога не го бях обичал толкова силно, както в онзи момент. — Ще си харесам точно теб.
Сега идваше трудната част. Страшната част.
Започнах да развинтвам капачката на фенерчето. На втория оборот то угасна и се озовах сред почти пълен мрак. Изтърсих батериите на земята и опипом потърсих първата бутилка вода. Пръстите ми се сключиха около нея и аз излях течността във фенерчето. Действах по интуиция. Нямах представа колко вода ще побере то, но смятах, че една бутилка стига да го напълни догоре. Грешах. Тъкмо се пресягах за втората бутилка, когато над Дума Ки се възцари нощта. Казвам го, защото тъкмо тогава порцелановата фигурка в джоба ми оживя.
X
Колчем се усъмня в последния налудничав епизод в дупката, ми стига само да погледна истинското богатство от белези от лявата страна на гърдите ми. Ако някой ме види гол, няма да им обърне внимание, защото поради злополуката съм същинско находище на белези и онзи малък участък се губи сред някои по-запомнящи се. Но тези ми останаха от зъбите на една жива кукла. Кукла, която прегриза плата на ризата ми и ме захапа до мускул.
Кукла, която възнамеряваше да гризе, докато стигне до сърцето ми.
XI
Едва не съборих втората бутилка. Несръчността ми се дължеше най-вече на изненада, но и на много болка. Извиках. От мен отново потече кръв, но този път към корема ми. Персе се въртеше, гърчеше в джоба ми, зъбите й потъваха в гърдите ми, хапеха и оряха, копаейки все по-надълбоко. Наложи се да я откъсна от себе си с цената на къс окървавена риза и парче от плътта ми. Фигурката вече не беше гладка и хладна на пипане. Сега беше гореща и се гърчеше в ръката ми.
— Идвай, де! — кресна Уайърман. — Хайде, нали много ти знае устата?
Тя заби ситните си порцеланови зъбки, остри като игли, в мястото между палеца и показалеца ми. Нададох вой. В онзи момент можеше да се изплъзне въпреки цялата ми гневна решителност, но гривните на леля Мелда се плъзнаха надолу и аз усетих как Персе се свива, за да ги избегне, и впива зъби на друго място в дланта ми. Всъщност единия й крак се озова между показалеца ми и безименния ми пръст. Стиснах длан и я приковах. Вече нямаше накъде да мърда. Движенията й станаха по-мудни. Не мога да се закълна, че едната гривна я докосваше — беше тъмно като в рог, — но смятах, че е така. Отгоре се дочу едно „фиу“ от харпуна и след това се разнесе писък, който изплющя в мозъка ми. Чувах как Уайърман крещи: „Зад мен, Джак! Ти поемаш…“ После чух само сумтенето на моите приятели и гневния неземен смях на две отдавна мъртви деца.
Стиснах фенерчето между коленете си. Не бе нужно някой да ми казва, че всичко може да се обърка в тъмнината, особено ако си еднорък. Щях да имам само един шанс. При такива обстоятелства най-добре е да не се колебаеш.
„Недей! Спри! Не…“
Пуснах я вътре и резултатът бе мигновен: гневният смях на децата се превърна в ужасени писъци. После чух Джак. Почти беше изпаднал в истерия, но никога не се бях радвал толкова да чуя някого: