— Точно така, бягайте, бягайте! Преди тъпият ви кораб да отплава без вас!
Сега се изправих пред един деликатен проблем. Държах фенерчето с лявата си ръка… но капачката се беше запиляла кой знае къде в тъмното. Не я виждах, а нямах друга ръка, с която да я потърся опипом.
— Уайърман! — провикнах се аз. — Уайърман, там ли си?
След миг, който се оказа достатъчно дълъг за посяването и отглеждането на четири вида страх, той отговори:
— Да, muchacho. Тук съм.
— Добре ли си?
— Единият ме одраска и раната трябва да се дезинфекцира, но иначе всичко е наред. Комай и двамата с теб сме добре.
— Джак, можеш ли да слезеш? Трябва ми една здрава ръка.
После, както си седях изгърбен сред костите, вдигнал пълното с вода фенерче като факлата на Статуята на свободата, започнах да се смея.
Някои неща са толкова абсурдно истински, че няма как да не се засмееш.
XII
Очите ми се бяха приспособили към полумрака дотолкова, че да видя тъмен силует, който се спускаше надолу — Джак слизаше по стълбата. Фенерчето подскачаше в ръката ми — слабо, но подскачаше. Представих си как една жена се дави в тесен стоманен резервоар и прогоних образа. Краят й бе твърде сходен със смъртта на Илзе, а Персе нямаше нищо общо с дъщеря ми.
— Липсва една стъпенка — извиках. — Ако не искаш да си отидеш млад и зелен, внимавай!
— Тази вечер не ми се умира — обади се той с тънък, треперлив гласец, нетипичен за него. — Утре имам среща с едно маце.
— Поздравления.
— Благодар…
Пропусна стъпалото. Стълбата се разклати. За миг си помислих, че той ще се стовари отгоре ми и върху фенерчето. Водата щеше да се излее, Персе щеше да се изсипе и всичко да отиде нахалост.
— Какво става? — изкрещя Уайърман над нас. — Какво става, по дяволите?
Джак се притисна към стената. В последната решителна секунда беше успял да се хване за един издаден камък. Видях как кракът му се спусна като бутало към следващото здраво стъпало. Последва звук от разпорен плат.
— Ах, мамицата му — възкликна той. — Не е истина.
— Какво става? — отново прогърмя гласът на Уайърман.
— Джак Кантори си цепна панталона — отвърнах. — Сега трай. Джак, почти стигна. Тя е във фенерчето, но имам само една ръка и не мога да намеря капачката. Намери я! Не ме е грижа дали ще ме настъпиш, само да не закачиш фенерчето. Дадено?
— Д-дадено. Леле, Едгар, помислих, че ще се пребия.
— И аз. Сега слизай, но внимателно.
Той първо стъпи на бедрото ми (болката ме прониза), а после премести крак върху празните бутилки от минерална вода. Те изпращяха. После настъпи нещо, което се счупи с влажен пукот като дефектна бомбичка.
— Едгар, какво беше това? — Още малко и Джак щеше да ревне. — Какво…
— Нищо. — Бях абсолютно сигурен, че е бил черепът на Ади. Хълбокът на Джак закачи фенерчето. По китката ми потече студена вода. Нещо се преобърна в металната цев. А в главата ми проблесна едно страшно черно-зелено око. Цветът му беше като на водата в дълбините на океана и то наблюдаваше най-скришните ми мисли на мястото, където гневът надмогва яростта и става убийствен. Никога няма да забравя усещането.
— Внимавай, Джак, тясно е! Все едно сме в миниатюрна подводница.
— Ще изперкам, шефе. Имам клаустрофобия.
— Поеми си дълбоко дъх. Можеш да се справиш. Скоро ще излезем оттук. Да ти се намира кибрит?
Не му се намираше нито кибрит, нито запалка. Джак би пийнал шест бири в събота вечер, но белите му дробове бяха чисти. Ето защо последвалите минути — според Уайърман не повече от четири, но според мен минимум трийсет — през които Джак, застанал на колене, лека-полека опипваше между костите, бяха кошмарни. Ръката ми се умори. Пръстите ми се вкочаниха. Кръвта продължаваше да тече от раните на гърдите ми — или защото се затваряха, или защото изобщо не се затваряха. Но най-зле беше китката ми. Тя напълно се вцепени и скоро престанах да усещам, че държа фенерче. Трябваше да се уверя, че е в ръката ми, защото можеше да го изпусна. Започнах да мисля, че капачето се е загубило сред костите и порцелановите одежди и че Джак никога няма да го открие в тъмното.
— Какво става? — за пореден път извика Уайърман.
— Търсим го! — отвърнах. Кръвта покапа в лявото ми око и аз примигнах. Опитах се да мисля за Или, моята скъпа дъщеря, и с ужас установих, че не си спомням лицето й. — Дребна пръчка, но ще се оправим.
— Какво?
— Пречка! Дребна печка или препятствие. Да не си оглушал, Уайърман?