Накланяше ли се фенерчето? Боях се, че да. Водата можеше да потече по ръката ми, а аз нямаше да усетя. Но ако фенерчето не беше наклонено и аз се опитах да поправя нещата, щях само да ги влоша.
— Ако водата изтечеше, главата на Персе щеше да се подаде след броени секунди. И тогава всичко щеше да приключи.
Знаех го. Седях в тъмното с вдигната ръка и се страхувах да помръдна. Кървях и чаках. Времето не съществуваше, паметта беше призрак.
— Ето я — най-накрая каза Джак. — Заседнала е в нечии ребра. Ей-сега… хванах я.
— Слава Богу. Слава тебе, Исусе. — Виждах го пред мен — смътна фигура с коляно, забито между свитите ми колене, сред безпорядъка от кости, които някога са били на най-голямата дъщеря на Джон Истлейк. Подадох му фенерчето.
— Завинти капачката. Внимателно, защото ръката ми съвсем е отмаляла.
— За щастие аз имам две ръце. — Пет пръста се сключиха около моите, подкрепяйки вдигнатото фенерче, а други пет завиха капачето. Той спря само веднъж да ме попита защо плача.
— От облекчение. Побързай!
Взех фенерчето от него. Без батериите беше олекнало, но не това ме интересуваше. Исках да се уверя, че капачката е завинтена както трябва. Всичко ми се стори наред. Казах на Джак да го даде на Уайърман за проверка, щом излезе от дупката.
— Добре.
— И да не счупиш още някое стъпало. Трябват ми всичките.
— Само преминете счупеното, Едгар, и ние ще ви измъкнем.
— Дадено. А пък аз няма да кажа на никого какво цепка имаш отзад.
Той се засмя. Гледах как се катери по стълбата, правейки широк разкрач, за да преодолее липсващото стъпало. Налегнаха ме съмнения, придружени от ужасни видения на мънички порцеланови ръчички, които развиват капачката отвътре — да, нищо, че бях сигурен, че сладката вода я е обездвижила — но Джак нито извика, нито се прекатури назад и кризата отмина. Над мен имаше кръг по-светъл мрак и накрая Джак го достигна и излезе.
— Сега е твой ред, muchacho — извика Уайърман.
— Ей-сега. Гаджетата чупиха ли се?
— Избягаха като попарени. Май разрешителното им за акостиране беше изтекло.
— А Емъри?
— Сам трябва да видиш. Качвай се!
— Ей-сега — повторих аз.
Подпрях глава на слузестия мъхест корал, затворих очи и се пресегнах. Повторих движението още няколко пъти, докато докоснах нещо гладко и кръгло. После двата пръста се плъзнаха във вдлъбнатината, в която почти сигурно бе имало око. И тъй като не бях сигурен, че Джак е строшил черепа на Адриана…
„Всичко свърши значително благополучно на тази част на острова — уверих леля Мелда. — Ще е подобаващ гроб, но може би няма да си още дълго в него, скъпа.“
— Може ли да задържа гривните ти? Май тепърва ще ми влязат в работа.
Да. Страхувах се, че ми предстои още нещо.
— Едгар? — В гласа на Уайърман се долавяше тревога. — На кого говориш?
— На жената, която всъщност спря Персе.
И понеже тази жена не каза, че си иска гривните, аз ги задържах и започна бавният и мъчителен процес по изправянето ми. Начупени кости и плесенясали керамични късове се посипаха под мен. Лявото ми коляно — здравото — беше подуто и отекло в скъсаните ми панталони. Главата ми щеше да се пръсне, гърдите ми горяха. Стълбата ми изглеждаше висока цял километър, но поне виждах очертанията на Джак и Уайърман, надвесени над ръба. Те щяха да ме подхванат, когато — ако — успеех да се кача достатъчно високо.
Закатерих се нагоре.
XIII
Луната — тлъста и жълта — беше изгряла на източния хоризонт и осветяваше буйната растителност, която покриваше южната част на острова и пълзеше на изток към разрушената къща на Джон Истлейк, в която той някога бе живял с бавачката и шестте си дъщери — достатъчно щастливо, предполагам — преди падането на Либит от понито да промени всичко.
Месечината позлатяваше и скелета с коралови налепи върху стъпканите лозници, които Джак и Уайърман бяха изкоренили, за да разчистят капака към резервоара. Докато гледах останките от Емъри Полсън, изрецитирах един стих от Шекспир, който бях запомнил от гимназията: „На морското дъно баща ти лежи, под пясъка зарит, със перли за очи.“ Джак потрепери, сякаш пронизан от напорист влажен вятър. Този път беше разбрал.
Уайърман се наведе и вдигна тънката ръка. Тя се прекърши, но не чухме никакъв звук. Емъри Полсън бе престоял в океана дълго, много дълго. Харпун стърчеше от арфата на ребрата му. Уайърман го извади, като първо измъкна острието, забито в земята.
— Как щеше да се опазиш от близначките, ако не беше заредил пистолета? — попитах аз.
Уайърман размаха харпуна като кинжал. Джак кимна:
— Аз измъкнах един от колана му и направих същото. Не знам обаче дали щеше да има ефект — те бяха като побеснели кучета.