Уайърман затъкна в колана си сребровърхия харпун, който беше използва срещу Емъри.
— Най-важното сега е да намерим по-добър затвор за новата ти кукличка. Какво ще кажеш, Едгар?
Беше прав. Не можех да си представя, че Персе ще прекара следващите осемдесет години във фенерче марка „Гарити“. Вече се питах колко тънък е щитът между отделението за батериите и оптичната леща. Ами ако кораловият къс, който беше пукнал буренцето при откъсването си от стената? Дали е било случайност, или беше окончателната победа надуха над материята след години търпелива работа? Дали това не беше версията на Персе за прокопаването с лъжица на тунел от килията й?
Все пак фенерчето беше изпълнило предназначението си. Бог да благослови практичният ум на Джак Кантори. Бог да благослови самия Джак.
— В Сарасота има златар, който работи по поръчка — каза Уайърман. — Mexicano muy talentoso — кадърен мексиканец. Госпожица Истлейк има — имаше — няколко негови бижута. Сигурен съм, че можем да му възложим изработката на водонепроницаема тръба от сребро, достатъчно голяма да побере фенерчето. Така ще си подсигурим онова, което застрахователните дружества и футболните треньори наричат „двойна застраховка“. Ще струва майка си и баща си, но какво от това? След като получа наследството от Елизабет, ще бъда богат като Крез. Провървя ми, muchacho.
— La loteria — казах, без да мисля.
— Да — отвърна ми той. — Проклетата лотария. Давай, Джак. Помогни ми да бутна Емъри в дупката.
— Добре, но… — Джак направи гримаса. — Наистина не ми се ще да го докосвам.
Намесих се:
— Аз ще помогна с Емъри, а ти ще държиш фенерчето. Уайърман? Давай.
Двамата избутахме Емъри в дупката, после хвърлихме вътре изпотрошените му кости — поне онези, които успяхме да намерим. Още помня каменната му усмивка, когато тупна в тъмното при невестата си. Разбира се, понякога сънувам този момент. Чувам как Ади и Ем ме зоват от мрака и ме питат искам ли да отида при тях. Понякога се съгласявам. Понякога се хвърлям в онова черно и задушливо гърло, само и само да сложа край на спомените си.
От тези сънища се будя с писъци и опипвам в тъмното с ръка, която вече я няма.
XIV
Уайърман и Джак плъзнаха капака на мястото му, после се върнахме при мерцедеса на Елизабет. Движех се бавно заради болката; накрая дори не ходех, а се клатушках. Сякаш някой беше превъртял часовника с една година назад. Вече копнеех за няколко таблетки окситоксин, които ме чакат в „Розовата грамада“. Реших, че ще глътна три. Три не само щяха да притъпят болката, но и да ме приспят поне за три часа.
Двамата ми приятели предложиха да ме подкрепят. Отказах. Нямаше да е последното ми ходене за тази вечер. Все още ми липсваше последното парченце от пъзела, но поне имах някаква идея. Какво бе казала Елизабет на Уайърман? „Ще поискаш, но не бива.“
Твърде късно, твърде късно, твърде късно.
Идеята ми не се беше избистрила. Ясен ми беше само шепотът на раковините. Този звук се разнасяше навсякъде в „Розовата грамада“, но за да усетиш пълното му въздействие, трябваше да се приближиш отвън. Тогава те звучаха като човешки гласове. Толкова нощи бях прахосал в рисуване, вместо да ги слушам.
Тази нощ щях да слушам.
Уайърман спря пред колоните.
— Abyssus abyssum invocat — каза той.
— Адът призовава ада — преведе Джак и въздъхна.
Уайърман се взря в мен.
— Как мислиш, дали ще имаме проблеми с пътя към къщи?
— Сега ли? Не.
— И си свършихме работата тук?
— Свършихме я.
— Ще дойдем ли тук отново?
— Не. — Погледнах към разрушената къща, която сънуваше под лунните лъчи. Тайните й бяха извадени наяве. Осъзнах, че сме забравили малката кутия-сърце на Либит, но може би така беше най-добре.
Джак ми хвърли любопитен и поуплашен поглед.
— Откъде знаете?
— Знам.
Двайсет и първа глава
Раковините на лунна светлина
I
Нямахме проблеми с пътя към къщи. Вонята още се усещаше, но сега бе поносима — донякъде защото откъм залива духаше свеж вятър, донякъде защото… просто сега беше поносима.
Лампите в двора на „Двореца“ се включваха с таймери. Сега те блещукаха в тъмнината и изглеждаха великолепно. Уайърман методично обходи стаите, включвайки осветлението във всяка. Запали всички, докато къщата, където Елизабет бе прекарала по-голямата част от живота си, засия като океански лайнер, който посред нощ влиза в пристанище.
Когато „Дворецът“ се превърна в бляскав полилей, се наредихме да си вземем душ, като си подавахме пълното с вода фенерче от ръка на ръка като щафета. Уайърман влезе пръв, после Джак и накрая аз. След като се изкъпахме, всеки беше прегледан от другите двама и раните му промити с кислородна вода. Аз бях най-зле и когато най-сетне се облякох, цялото тяло ме смъдеше.