Тъкмо завързах прилежно връзките на ботушите си с едната си ръка, Уайърман пристъпи в спалнята със сериозен и мрачен вид.
— На секретаря е записано съобщение, което искам да чуеш. От полицията в Тампа. Дай да ти помогна.
Коленичи пред мен и стегна връзките ми. Не се изненадах, че косата му се е прошарила още повече… и изведнъж ме заля вълна от тревога. Наведох се и го сграбчих за рамото.
— Фенерчето! Джак…
— Спокойно. Той седи в Порцелановата приемна на госпожица Истлейк, а фенерчето е в скута му.
Въпреки това се разбързах. Не зная какво очаквах да намеря: може би стаята е празна, а фенерчето е развинтено и захвърлено на килима сред влажна локва, или Джак, преобразен в триока жена с нокти на хищна птица вместо човешка длан, същата, която беше изпаднала от старото пукнато буре. Но той си седеше с фенерчето в скута и с тревожно изражение на лицето. Попитах го дали всичко е наред. Хубаво го погледнах в очите. Ако нещо беше станало… с него… смятах, че ще го зърна точно там.
— Добре съм. Но съобщението на онова ченге… — Той поклати глава.
— Да го чуем.
Някакъв мъж, който се представи като детектив Самсън, каза, че се опитвал да се свърже както с Едгар Фриймантъл, така и с Джером Уайърман, за да им зададе няколко въпроса относно Мери Айър. Най-много държал да говори с господин Фриймантъл, ако не е заминал за Род Айлънд или Минесота, където, доколкото разбрал, било принесено тялото на дъщеря му за предстоящото погребение.
„Сигурен съм, че господин Фриймантъл е дълбоко опечален — каза Самсън и продължи: — Също така съм сигурен, че тези въпроси са от компетентността на полицията в Провидънс, но ние знаем, че неотдавна господин Фриймантъл е дал интервю на госпожа Айър, публикувана в един вестник, и по собствена инициатива реших, ако е възможно да разговарям с него и с вас, господин Уайърман. По телефона мога да ви предам какво е предизвикало любопитството на местната полиция, стига тази лента да не свърши…“
Е, лентата не свърши. И последното парченце от пъзела си дойде на мястото.
II
— Едгар, това е смахнато — каза Джак. Повтаряше го за трети път и в гласа му се усещаше отчаяние. — Абсолютно откачено. — Обърна се към Уайърман: — Ти му кажи!
— Un poco loco — съгласи се Уайърман, но за разлика от Джак аз знаех разликата между poco и muy — малко и много.
Стояхме на двора между седана на Джак и стария мерцедес на Елизабет. Луната се беше издигнала още по-високо, вятърът се беше усилил. Прибоят се разбиваше в брега на километър от нас и раковините под „Розовата грамада“ навярно обсъждаха какви ли не чудати случки.
— Мисля, че мога да му говоря цяла нощ, без да го разубедя — добави Уайърман.
— Защото знаеш, че съм прав — вметнах аз.
— Може би, amigo. Едно ще ти кажа: Уайърман смята да падне на старческите си колене и да се моли за теб.
Джак погледна фенерчето в ръката ми.
— Поне не взимай това — заувещава ме той. — Прощавай, шефе, обаче кукувица ви е изпила ума да вършите такива глупости!
— Наясно съм какво правя — казах аз, молейки се на Бог да е така. — А вие двамата стойте тук. Не се опитвайте да ме последвате. — Насочих фенерчето към Уайърман. — Дай честна дума.
— Добре, Едгар. Честта ми е очукана като стара трошка, но щом искаш, заклевам се в нея. Един практически въпрос: сигурен ли си, че два теленола ще те закарат благополучно до брега или ще лазиш дотам като крокодил?
— Не бери грижа за мен.
— И ще ни се обадиш, когато стигнеш?
— Да.
Той разпери ръце и аз го прегърнах. Уайърман ме целуна по двете страни.
— Обичам те, Едгар — каза той. — Чудо човек си ти. Sano como una manzana.
— Какво ще рече?
Той сви рамене.
— Бъди жив и здрав, предполагам.
Джак ми подаде ръка — лявата, защото момчето се учеше бързо — но в края на краищата реши, че няма нищо лошо в една прегръдка.
— Дай фенерчето, шефе — прошепна ми.
— Не мога. Съжалявам — прошепнах в отговор. Тръгнах към дъсчената алея. В нейния край преди хиляда — десет хиляди години, бях срещнал мъжагата, с когото сега се разделях. Той седеше под един чадър на райета. Беше ми предложил малко прохлада: зелен чай с лед. И беше казал: „Идва куцукащият странник…“
„А пък сега си отива“ — помислих си аз.
Обърнах се. Те ме гледаха.