Выбрать главу

— Muchacho! — извика Уайърман.

Стори ми се, че ще ме помоли да се върна, за да обмислим начинанието ми. Но го бях подценил.

— Vaya con Dios, mi hombre — на добър час, приятелю.

Махнах му за последно и завих зад къщата.

III

И така, тръгнах на последната си Голяма плажна разходка по осеяния с раковини бряг. Преди се разхождах под розовата светлина на утрото, когато светът беше замрял и се движеха само тихите вълни и кафявите облаци, които бягаха над мен. Сега беше различно. Тази нощ вятърът бучеше, вълните тътнеха: не се сливаха с брега, а се самоубиваха в него. Онези в далечината бяха като никелирани и на няколко пъти ми се стори, че виждам „Персе“ с крайчеца на окото си, но се оказваше, че греша. Тази нощ в моята част на залива имаше само лунна светлина.

Олюлявах се по пътя, стисках фенерчето и си мислех за деня, когато се разхождах тук с Илзе. Тя ме беше попитала дали това е най-красивото място на земята и аз я бях уверил, че има поне три по-хубави… но не можех да си спомня кои са те, само че наименованията им бяха трудни за писане и произнасяне. Най-яркият ми спомен бе, когато тя ми каза, че заслужавам красиво място и време за почивка. Време за излекуване.

Сълзите напираха в очите ми и аз не издържах. Ръката, с която можех да ги обърша, беше заета с фенерчето, затова ги оставих да си текат.

IV

Чух „Розовата грамада“, преди да я видя. Раковините под къщата пееха силно както никога досега. Походих още малко, после спрях. Сега тя беше точно пред мен, черна бездна, където звездите не светеха. След още четирийсет-петдесет куцукащи крачки луната започна да осветява подробностите. Сега всички лампи бяха угасени, дори тези, които бях оставил да светят в кухнята и „флоридската стая“. Може би електричеството беше прекъснато от ураганния вятър, но се съмнявах, че това е причината.

Осъзнах, че раковините ми шепнат с глас, който познавам. И как иначе, след като бе моят собствен глас? Винаги ли съм го знаел на подсъзнателно ниво? Май да. Убеден съм, че повечето от нас, които не са луди, чуват разнообразните гласове на своето въображение.

И на своите спомени, разбира се. Спомените също имат гласове. Питайте човек, който е загубил ръка, дете, или отдавна лелеяната си мечта. Питайте човек, който се обвинява за погрешно решение, обикновено взето в миг на гняв (миг, който най-често е червен). Нашите спомени също имат гласове. Те често са тъжни.

Продължих да вървя, оставяйки след себе си диря от един тътрещ се и един здрав крак. Обгърнатите от чернота очертания на „Розовата грамада“ се приближаваха. Тя не беше полуразрушена като „Гнездото на чаплата“, но тази нощ беше обитавана от призраци. Тази нощ в нея ме чакаше призрак. Или нещо по-реално.

Блъсна ме нов порив на вятъра и аз погледнах наляво, към океана. Сега корабът беше там: бе притихнал и ме чакаше.

Защо се бавиш? — питаха ме раковините, докато стоях на по-малко от двайсет метра от къщата си. — Заличи миналото — това е постижимо, никой не го знае по-добре от теб, и отплавай. Отплавай от тази печал. Всичко на този свят се заплаща. И знаеш ли кое е най-хубавото?

— Най-хубавото, е, че не се налага да замина сам — казах аз.

Вятърът фучеше. Раковините шептяха. От чернотата под къщата се изтръгна по-тъмна сянка и излезе на лунната светлина. За момент като че ли се поколеба, после тръгна към мен.

Тя тръгна към мен. Но не беше Персе; Персе беше удавена в сън.

Илзе.

V

Тя не ходеше. Не очаквах да върви. Тя се тътреше. Беше цяло чудо, че изобщо може да се движи.

След онова последно телефонно обаждане на Пам (не би могло да се нарече точно разговор) излязох през задната врата на „Розовата грамада“ и счупих дръжката на метлата, с която метях алеята. После слязох на брега — най-долу, където пясъкът беше влажен и блестящ. Не помнех какво се случи след това, защото не исках. Толкова бе очевидно. Чак сега си спомних, сега ми се наложи, защото моето творение се изправи пред мен. Беше Илзе, същевременно не беше тя. Видях лицето й, после то се разми и изчезна. Тя беше там, изведнъж стана безформена, после тялото й възвърна очертанията си. Докато вървеше, стръкчета морски овес и мидени черупки се ронеха от страните, гърдите и краката й. Тънък лъч освети едното й око, което беше потресаващо ясно, потресаващо нейно, после то изчезна и се появи отново, блестящо на лунната светлина.

Илзе, която се тътреше към мен, бе от пясък.

— Татко — промълви. Гласът й беше стържещ, сякаш в гърлото й бяха заседнали раковини.

„Ще поискаш, но не бива“ — беше казала Елизабет… но понякога не можем да се въздържим.