Пясъчната девойка протегна ръка. При поредния порив на вятъра пръстите й загубиха очертанията си, от тях се посипаха песъчинки, лъснаха оголени кости. Около нея се завихри още пясък и ръката й отново се уплътни. Чертите й се променяха като пейзаж под бързо прелитащи летни облаци. Гледката бе пленяваща… хипнотична.
— Дай ми фенерчето — промълви. — После ще се качим заедно на борда. На кораба ще бъда такава, каквато ме помниш. Пък и… не е нужно да помниш каквото и да било.
Бучащите вълни маршируваха в строй под звездното небе. Под луната. Под „Розовата грамада“ раковините зовяха: моят глас спореше със себе си. „Доведи другарчето. Аз печеля. Седни на старчока. Ти печелиш.“ Пред мен стоеше пясъчна Илзе, призрачна хурия под светлината на луната, с черти, менящи се от секунда на секунда. Ту беше деветгодишната Или, ту петнайсетгодишната Или на път за първата си среща с гадже. Или, както изглеждаше на слизане от самолета през декември, Или колежанката с годежния пръстен на ръката си. Пред мен стоеше най-любимото ми същество — та нали затова Персе я беше убила! — с ръка, протегната за фенерчето. Фенерчето беше пропускът ми за едно дълго пътешествие по моретата на забравата. Разбира се, може би грешах… но понякога се налага да рискуваме. И обикновено правим тъкмо това. Както казва Уайърман, често се самозаблуждаваме толкова силно, че ако ни плащаха, отдавна щяхме да сме забогатели.
— Мери е донесла сол. Много торби със сол. Изсипала ги е във ваната. Ченгетата искат да знаят защо. Но никога няма да повярват на отговора, нали?
Тя стоеше пред мен, очертана на фона на вълните, които прииждаха и се разбиваха с грохот. Стоеше там, изчезваща и появяваща се отново, обгърната от завихрени песъчинки. Тя стоеше там и протягаше ръка за онова, за което беше дошла.
— Не й стигаше, че те е нарисувала в пясъка. Не й е стигало дори, че Мери те е удавила. Трябвало е да те удави в солена вода. — Сведох поглед към фенерчето. — Персе й е казала какво точно да прави. Както съм го нарисувал.
— Дай ми го, татенце — прошепна пясъчното момиче. Дланта му беше все така протегната. Само дето понякога вятърът я превръщаше в нокти на граблива птица. — Дай ми го и да вървим.
Въздъхнах. В крайна сметка някои неща са неизбежни.
— Добре. — Пристъпих към нея. Хрумна ми още една от мъдростите на Уайърман: „Накрая изчерпваме тревогите си.“ — Добре, съкровище. Но ще ти струва нещо.
— Какво? — Гласът й беше като пясък, тракащ по стъклото на прозореца. Стържещият звук на натрошени мидени черупки. Но съща така и гласът на Илзе. Моето любимо момиче.
— Само една целувка — казах аз, — докато съм още жив да я почувствам. — Усмихнах се. Устните ми бяха изтръпнали и не ги усещах, но знаех, че мускулите около тях са се обтегнали. Мъничко. — Предполагам, че ще е пясъчна целувка, ала ще си въобразявам, че сме си играли на брега. Че сме строили пясъчни замъци.
— Добре, татко.
Тя се приближи, движейки се с причудливо тътрене-летене, което в никакъв случай не беше ходене, а отблизо илюзията съвсем се загуби. Все едно да поднесеш картина близо до очите си и да наблюдаваш как сцената — пейзажът, портретът, животът — се размива и остават само цветовете. Чертите на Илзе изчезнаха. Виждах само бесен пясъчен циклон и ситни парченца от мидени черупки. Не подушвах мириса на кожа и коса, а на солена вода.
Бледи ръце се протегнаха към мен. Пясъчни ципи ги запокитиха във въздуха и ги размахаха. Месечината грееше през тях. Вдигнах фенерчето. То обаче беше късо. И пластмасово, а не от неръждаема стомана.
— Може би ще искаш да го погледнеш по-отблизо, преди да раздаваш целувки — подметнах. — Това фенерче е от жабката в колата на Джак Кантори. Онова с Персе е заключено в сейфа на Елизабет.
Съществото се вцепени и в същия миг вихърът му отнесе последното подобие на човешки образ. Озовах се сред пясъчен дявол. Обаче не исках да рискувам, след като знаех, че дъщеря ми беше някъде… ами някъде другаде — и копнееше да почива в мир. Замахнах с всичка сила, стиснал фенерчето, и сребърните гривни на леля Мелда се плъзнаха по китката ми. Внимателно ги бях почистил в кухненската мивка на „Двореца“ и сега те звънтяха.
За всеки случай бях затъкнал в колана си един от сребровърхите харпуни, но тази мярка се оказа излишна. Пясъчният дявол избухна и се разхвърча на парчета. В съзнанието ми отекна яростен писък от болка. Слава Богу, че трая кратко, иначе сигурно щеше да ме разкъса. После остана само шепотът на раковините под „Розовата грамада“. Звездите над дюните вдясно помръкнаха, когато и последният пясъчен талаз изчезна. Заливът отново беше пуст, само посребрените от луната вълни неспирно шестваха към брега. Ако изобщо го бе имало, „Персе“ беше отплавал.