— Роднините получават северната част на Дума Ки с инвестиционна стойност… е, бедна ми е фантазията. Деветдесет милиона?
— Поне така си мислят.
— Да — съгласи се той и се навъси. — Така си мислят.
Известно време седяхме мълчаливо. Той взе цилиндъра от мен. В сребристата му повърхност виждах отражението си, обаче изкривено. Нямах нищо против изкривената си физиономия, но напоследък избягвах да се оглеждам. Не защото бях остарял, а понеже не ми се нравеха очите на Фриймантъл. Бяха видели прекалено много.
— Как е съпругата ти и дъщеря ти?
— Пам е в Калифорния при майка си. Мелинда е във Франция. След погребението на Или остана с Пам известно време, но после замина обратно за Европа. Мисля, че постъпи правилно. Май започва да преодолява скръбта си.
— А ми ти, Едгар? Ти преодоляваш ли я?
— Не зная. Скот Фицджералд не беше ли казал, че в американския живот няма второ действие?
— Да, но тогава е бил мъртвопиян. — Уайърман остави цилиндъра и се приведе към мен. — Чуй, Едгар, слушай ме внимателно. Във всеки пълноценно изживян живот, не само в американския, има пет действия. Също като в Шекспирова пиеса, била тя комедия или трагедия. Защото животът ни се състои от комедии и трагедии.
— Напоследък в моя живот комедиите бяха свалени от сцена — измънках.
— Да — кимна той, — но трето действие има голям потенциал. Нали ти споменах, че сега живея в Мексико? В едно прекрасно планинско градче, което се казва Тамасунчале.
Опитах се да произнеса названието.
— Харесваш звученето. Уайърман вижда, че ти харесва.
— Действително си го бива — усмихнах се аз.
— Смятам да си купя един съсипан хотел. Ще минат поне три години, докато изкарам печалба, но напоследък пари не липсват. Търся съдружник, който разбира от строителство и поддръжка. Но ако все още държиш да рисуваш…
— Мисля, че знаеш отговора.
— Е, какво ще кажеш? Да оженим и богатствата си?
— Саймън и Гарфънкъл, 1969 или там някъде. Не знам, Уайърман. Сега не мога да реша. Предстои да нарисувам още една картина.
— Така е. Голяма ли ще е бурята?
— Не знам, но ще се превърне в сензация по новините на Канал 6.
— Значи ще има предупреждения. Разрушенията, нанесени на имоти, са едно, а човешките жертви — съвсем друго.
— Няма да има човешки жертви. — Надявах се да е така, но веднъж развихреше ли се фантомната ми ръка, последствията бяха непредвидими. Затова втората ми кариера трябваше да приключи. Но тази последна картина щеше да съществува, защото възнамерявах да отмъстя напълно. Не само за или, но и за другите жертви на Персе.
— Чувал ли си се наскоро с Джак? — попита Уайърман.
— С него се чуваме почти всяка седмица. През есента ще се запише в Университета по лесничейство в Талахаси. Аз плащам обучението му. Между другото, с майка му ще се местят в Порт Шарлот.
— Пак ли ти плащаш?
— Всъщност… да. — Откакто бащата на Джак беше починал от болестта на Крон, на двамата с майка му хич не им беше лесно.
— Ти ли им го предложи?
— Пак позна.
— Значи мислиш, че Порт Шарлот е достатъчно на юг, за да бъдат в безопасност?
— Така мисля, да.
— Ами на север? Тампа например?
— Най-много да има проливни дъждове. Бурята ще бъде малка. Малка, но мощна.
— Малка „Алис“. Като онази през 1927.
— Да.
Спогледахме се. Лодката с момичетата отново се стрелна край нас, този път те се смееха по-шумно и ни махаха по-ентусиазирано. Ах, тази птица на младостта, летяща на крилете на изстуденото вино! Поздравихме ги.
Лодката се отдалечи. Уайърман се обади:
— Роднините на госпожица Истлейк никога няма да се главоболят с издаване на разрешителни за новата си собственост, нали?
— Почти съм сигурен.
Уайърман обмисли думите ми и кимна.
— Добре. Изпрати по дяволите целия остров. Все ми е тая. — Той вдигна сребърния цилиндър, загледа се в оранжевата шамандура, бележеща дълбоката пукнатина в дъното на езерото, и ме погледна. — Искаш ли да произнесеш надгробно слово, muchacho?
— Да, но няма да се увличам.
— В такъв случай бъди готов. — Както бе коленичил, Уайърман се обърна и протегна ръце над водата. Слънцето позлати цилиндъра. Надявах се, че този объл предмет няма де види бял свят през следващите хиляда години… но от опит знаех, че Персе е доста изобретателна. Беше го правила преди, щеше да го стори отново. Дори от Минесота някак щеше да намери caldo.
Изрекох думите, които си бях намислил:
— Заспи завинаги.
Уайърман разпери пръсти. Чу се тихо цопване. Наведохме се и се загледахме в сребърния цилиндър, който бавно изчезна от погледите ни, проблясвайки за последно под лъчите на слънцето.