II
Уайърман изкрещя cojudo de puta madre, преди да стовари свещника върху неживото създание. Беше незабравим. Със силата на волята си го призовах за последно… и той се подчини. Или беше интуиция? Леля Мелда пък би казала това.
Той видя, че не съм помръднал, и усмивка озари лицето му.
— Сграбчи деня, Едгар — извика ми. Хората стреснато започнаха да се обръщат.
— И остави деня да те сграбчи — провикнах се.
Той се засмя, отдаде чест и се отдалечи. Разбира се, в крайна сметка отидох в неговото мъничко градче, но въпреки че за мен Уайърман винаги е жив с поговорките си — за тях мисля единствено в сегашно време — никога не го зърнах отново. След два месеца той почина от инфаркт; получил го на пазара в Тамасунчале, докато се пазарял с един продавач на домати. Смятах, че ще имаме време да бъдем заедно, но хората са непоправими оптимисти, нали? Самозаблуждаваме се толкова умело, че бихме могли с това да си изкарваме прехраната.
III
В къщата ми на Астър Лейн стативът си стоеше в дневната, където светлината беше най-подходяща. Платното върху него беше покрито с парче плат. На масата до статива, където стояха тубичките с маслените бои, имаше няколко въздушни снимки на Дума Ки, но аз рядко ги поглеждах: виждах острова в сънищата си и още го виждам.
Хвърлих парчето плат на дивана. На преден план в моята картина — моята последна картина — се извисяваше „Розовата грамада“, нарисувана толкова реалистично, че почти чувах как раковините стържат под къщата с всяка връхлитаща вълна.
Подпрени една до друга на дървените подпори седяха две червенокоси кукли. Отляво беше Рийба. Отдясно — Фанси, която доктор Кеймън беше донесъл от Минесота по идея на Или. Заливът, обикновено толкова син през дните ми на Дума Ки, беше нарисуван в злокобно зелено. Небето беше покрито с черни облаци, те се трупаха в горния край на платното и изчезваха в нищото.
Дясната ръка ме засърбя, завладя ме познатото усещане за сила, която се влива в мен и ме изпълва целия. Наблюдавах картината си едва ли не през очите на някакъв бог… или богиня. Можех да се откажа, но нямаше да ми е лесно.
Когато рисувах, се влюбвах в света.
Когато рисувах, се чувствах цялостен.
Рисувах известно време и оставих четката. С палец смесих кафяво и жълто и разнесох боята по нарисуваната пейка… съвсем лекичко… надигна се пясъчно облаче, сякаш бе подухнал немирен ветрец.
На Дума Ки под черното небе на надигащата се юнска буря се изви вятър.
Как да нарисуваме картина (XII)
Почувствайте кога сте свършили и оставете четката или молива. Останалото е само живот.
февруари 2006 — юни 2007
И още нещо…
Позволих си волности с географията на западното крайбрежие на Флорида, както и с историята на щата. Въпреки че Дейв Дейвис е действителна личност и наистина е изчезнал, тук той е измислен герой.
Никой във Флорида не нарича „Алис“ извънсезонните бури… с изключение на мен.
Благодаря на съпругата си, романистката Табита Кинг, която прочете първата чернова на тази книга и предложи някои ценни промени. Една от тях е кутията за курабийки на Елизабет.
Изказвам благодарност и на Ръс Дор, стария ми приятел лекар, който търпеливо ми обясни подробностите, свързани с медицинските случаи, описани в този роман.
Благодарности и на Чък Верил, който редактира тази книга, проявявайки типичните си деликатност и непреклонност.
На Теди Розенбаум, мой приятел и коректор: muchas gracias.
И на теб, стари друже, мой верни читателю, винаги на теб.
Стивън Кинг
Бангор, Мейн.