VI
Бащата на Пам беше морски пехотинец в оставка. През последната година на двайсети век двамата със съпругата му се преместиха в Палм Дезърт, Калифорния, заселвайки се в един от онези оградени жилищни комплекси, където задължително пребиваваха една афроамериканска двойка и четири еврейски. Деца и вегетарианци не се допускаха. Жителите бяха все републиканци и отглеждаха дребни кучета с глупави очички, каишки, инкрустирани с изкуствени брилянти, и имена, завършващи на И. Тафи е добре, Каси — още по-добре, а Рифифи — просто върхът! На бащата на Пам му бяха открили рак на дебелото черво. Изобщо не се изненадаха. Съберете ли на едно място неколцина бели задници и ще се уверите, че тази болест е заразна.
Обаче не го казах на Пам. Отначало жена ми се държеше, но после се разрида.
— Назначиха му химиотерапия, но мама казва, че вече има мекас… месас… ох, не мога да си спомня тъпата дума, станах същата като теб! — възкликна, след което, все още хлипайки, побърза да добави с потресен и смирен глас: — Извинявай, Еди, беше ужасно от моя страна.
— Няма нищо — отвърнах. — Искаше да кажеш, че са се появили метастази.
— Да. Благодаря ти. Така или иначе довечера ще му правят операция за отстраняване на най-големия тумор. — Отново се разплака. — Не мога да повярвам, че се случва с баща ми.
— Спокойно. В наши дни лекарите правят чудеса. Аз съм живото доказателство.
Тя или не ме възприемаше като чудо, или не искаше да обсъждаме тази тема.
— Във всеки случай планираното тържество се отменя.
— Разбира се.
Дали се зарадвах? И още как. Даже бях дяволски щастлив.
— Утре летя за Палм. Илзе пристига в петък. Мелинда — на двайсети. Предполагам… като се има предвид, че двамата с татко не се разбирате…
Доста меко казано, при положение, че веднъж едва не се сбихме, след като тъстът ми нарече демократите „комуникрати“.
— Ако намекваш, че нямам желание да празнувам Коледа в Палм Дезърт, имаш право. Ще им помогнеш финансово и се надявам родителите ти да разберат, че и аз имам участие…
— Мисля, че сега не е най-удачният момент да ми говориш за шибаната си чекова книжка!
Гневът ми се завърна светкавично. Изскочи като дяволче от кутийка. Идеше ми да изсъскам: „Я си го начукай, креслива кучко!“ Обаче си замълчах. Донякъде защото можех да кажа „красива смучко“ или „дрислива бучко“. Подсъзнателно го знаех.
Едва успях да се сдържа.
— Еди? — Звучеше агресивно, готова да вдигне скандал.
— Не споменавах чековата си книжка — казах, като се вслушвах внимателно във всяка дума. Май ги произнасях правилно и всяка бе на мястото си. Изведнъж ми олекна. — Исках да кажа, че присъствието ми едва ли ще ускори оздравяването на баща ти. — От гняв — или от ярост ми идваше да добавя, че не бих искал да видя него до своя креват. Отново успях да се въздържа, но този път се облях в пот от усилието.
— Добре. Разбрах. — Кратка пауза. — А какво ще правиш на Коледа?
„Ще рисувам залеза — помислих си. — И може би ще успея да го пресъздам на белия лист.“
— Предполагам, че ако се държа добре, може би ще ме поканя на коледна вечеря с Джак Кантори и семейството му — излъгах, без да ми мигне окото. — Джак е младежът, който работи за мен.
— Май си по-добре. Продължаваш ли да забравяш това-онова?
— Не знам. Забравих.
— Ха-ха, много смешно.
— Смехът е най-доброто лекарство. Прочетох го в „Рийдърс Дайджест“.
— А как е ръката ти? Изпитваш ли фантомни болки?
— Не — излъгах отново. — Напълно изчезнаха.
— Добре. Даже чудесно. — Отново замълча, после промълви: — Еди?
— Още съм тук — рапортувах. Не споменах, че дланта ми е станала тъмночервена, толкова силно стисках слушалката.
Мълчанието, което последва, бе най-продължителното. Телефонните линии вече не съскат и не пукат, както беше през детството ми, но аз чух въздишките на километрите, които ни деляха. По същия начин въздишаше и океанът по време на прилив. После Пам каза:
— Съжалявам, че всичко се обърка така.
— И аз — отвърнах.
Когато тя затвори, взех една от най-големите раковини и се изкушавах да я запратя към екрана на телевизора. Вместо това закуцуках през стаята, отворих вратата и хвърлих раковината към пустеещия път. Не изпитвах омраза към Пам — наистина не я мразех, ала със сигурност ненавиждах нещо. Може би предишния си живот.
Или просто себе си.
VII
От Ifsogirl88 до Efree19