— Ще се справя — повторих; понеже тя отстъпи, без да каже и дума, а чашата върху подноса, който държеше, затрака в чинийката.
Щом излезе, вдигнах куклата и се вгледах в тъпите й сини очи, докато пръстите ми мачкаха тъпото й меко тяло.
— Как се казваш, прилеп грозен? — изкрещях аз. Изобщо не ми хрумна, че Пам ме слуша по интеркома в кухнята заедно с медицинската сестра, дежуреща през деня. Но дори и интеркомът да не работеше, щяха да ме чуят през вратата, толкова силно виках.
Започнах да разтърсвам куклата. Главата й се мяташе, синтетичната й коса се развяваше. Пулеше големите си очи, сякаш казваше: „Ау-у-у-у, мръсник такъв!“ По подражание на Бети Буп5, сладураната от архивните анимации, които чат-пат още се излъчват по кабеларките.
— Как се казваш, кучко? Как се казваш, путко? Как се казваш, жалка парцалена курво? Кажи си името! Кажи си името! Кажи си името, иначе ще ти избода очите, ще ти изтръгна носа, ще ти скъсам пу…
Внезапно се върнах във времето, както често се случва, и сега, четири години по-късно, в град Тамасунчале, щата Сан Луис Потоси в Мексико, в третия живот на Едгар Фриймантъл. В пикапа съм — кутията за храна е под дясната седалка (едва ли бях единственият работещ милионер в Америка, който си носи обяд от къщи, но и такива като мен се броят на пръсти), лаптопът ми е на самата седалка. От радиото женски глас изкрещява с религиозен плам: „Беше ЧЕРВЕНА!“ Само две думи, ала на мен са ми предостатъчни. Те са от песента за бедната жена, която подтиква красивата си дъщеря да стане проститутка. „Фанси“, изпълнявана от кънтри певицата Рийба Макинтайър.
— Рийба — прошепнах и притиснах куклата до гърдите си. — Ти си Рийба. Рийба-Рийба-Рийба. Вече няма да ти забравя името.
Още следващата седмица го забравих, но този път не се ядосах. Не. Притиснах куклата към сърцето си, сякаш беше моята малка възлюбена, затворих очи и си представих пикапа, унищожен при нещастния случай. Представих си малката кутия за храна, потракваща на пода на колата, и отново чух женският глас да крещи от радиото със същия фанатичен плам: „Беше ЧЕРВЕНА!“
Доктор Кеймън го нарече пробив. Беше въодушевен. Жена ми не се въодушеви и ме целуна по страната по задължение. Около два месеца по-късно ми съобщи, че иска развод.
II
Дотогава или болката беше понамаляла, или бях свикнал с нея. Главата пак ме наболяваше, но не толкова често и не тъй силно, часовникът в съзнанието ми вече не отмерваше само полунощ. Още чаках с нетърпение викодина в пет часа и окситоксина в осем — едва куцуках с яркочервените си патерици, ако не пиех тези вълшебни таблетки, но изграденото наново дясно бедро започваше да се възстановява.
Кати Грийн, кралицата на лечебната физкултура, идваше в casa Фриймантъл в Мендота Хайтс всеки понеделник, сряда и петък. Разрешаваха ми да приемем допълнителна таблетка викодин преди рехабилитационните процедури, ала въпреки това към края им виковете ми неизменно огласяваха къщата. Залата за фитнес в сутерена бе преустроена в кабинет за лечебна физкултура, снабден дори с джакузи, пригодено за инвалиди. След два месеца изтезания започнах вечер да слизам сам в сутерена, за да повторя упражненията за крака и да направя няколко коремни преси. Кати твърдеше, че час-два гимнастика преди лягане допринася за отделянето на ендорфини и по-здрав сън.
Тъкмо по време на една вечерна тренировка — Едгар в търсене на неуловимите ендорфини — жена ми, с която бяхме живели четвърт век заедно, слезе в сутерена и ми заяви, че иска развод.
Прекъснах заниманието си и я погледнах. Седях на малкото килимче, а тя стоеше на последното стъпало на благоразумно разстояние от мен. Можех да я попитам дали говори сериозно, но лампите (тези жестоки флуоресцентни лампи!)осветяваха лицето й и изражението й бе достатъчно красноречиво. Пък и жените не се шегуват на тази тема, особено жена, чийто съпруг едва не е загинал преди шест месеца. Можех да я попитам защо, ала знаех отговора. Виждах малкия бял белег на китката й, където бях забил пластмасовия нож, и това беше най-малкото. Помислих си как неотдавна й казах да разкара подгъза и да си го завре в напудрената физиономия. Запитах се дали да я помоля да обмисли решението си, но тъкмо тогава гневът ми се завърна. През онези дни безпочвеният гняв, както го наричаше доктор Кеймън, беше моят зловещ приятел. Само че гневът, хич не ми изглеждаше безпочвен.
Не носех риза. Помръднах чуканчето, останало от дясната ми ръка — това беше единственото, което можех да направя, и заявих:
— Показвам ти среден пръст. Махай се, щом искаш. Махай се, предателска бучко.
5
Героиня от късометражни анимационни филмчета от двайсетте години на миналия век — кокетна дама с големи удивени очи. Първият анимационен персонаж, забранен от цензурата. — Б.пр.