— Тате, изглеждаш невероятно — възкликна Илзе, когато излязохме навън и топлата декемврийска вечер ни обгърна в обятията си. — Имаш и тен. За пръв път, откакто построи онзи център за отдих в Лилидейл Парк. И си позагладил косъма. Качил си поне пет килограма. Как мислиш, Джак?
— Трудно ми е да преценя — усмихна се младежът. — Отивам за колата. Ще можете ли да стоите прав, шефе, ако се забавя?
— Не се притеснявай.
Останахме на тротоара с двата куфара на Илзе и лаптопът й.
— Видя го, нали? — опита ме дъщеря ми. — Не се преструвай, че не си го забелязал.
— Ако говориш за пръстена, да — забелязах го. И те поздравявам, освен ако не си го спечелила от някой игрален автомат. Лин знае ли?
— Да.
— Майка ти?
— Как мислиш, тате? Познай.
— Мисля, че… не. Защото сега е погълната от тревогите за дядо ти.
— Дядо не е единствената причина да държа пръстена в портмонето си, докато бях в Калифорния. Извадих го само веднъж, за да го покажа на Лин. Исках да кажа първо на теб. Лошо ли постъпих?
— Не, миличка. Трогнат съм.
Беше самата истина. В същото време обаче се притеснявах за нея, и то не само защото след три месеца ставаше едва на двайсет.
— Казва се Карсън Джоунс и учи във Факултета по богословие, можеш ли да си представиш? Обичам го, тате, толкова го обичам!
— Чудесно, скъпа — отвърнах, ала усетих как краката ми се подкосяват. „Не го обичай толкова — помислих си. — Не го обичай толкова силно. Защото…“
Тя ме изгледа и усмивката й помръкна:
— Какво има? Нещо не е наред ли?
Бях забравил колко бързо съобразява; как ме чете като отворена книга. Любовта изостря възприятията ни, нали?
— Нищо, миличка. Просто… ме заболя бедрото.
— Да не си забравил да си изпиеш лекарствата?
— Всъщност… опитвам се да намаля дозата. Възнамерявам да ги спра през януари. Това е новогодишното ми обещание.
— Татко, прекрасна новина!
— Макар че новогодишните обещания често се нарушават…
— Не и в твоя случай. Когато обещаеш нещо, винаги го правиш. — Илзе се намръщи. — Това е едно от нещата, които мама никога не е харесвала у теб. И за което ти завиждаше.
— Скъпа, разводът вече е свършен факт. Няма смисъл да взимаш страна.
— Е, ами нека тогава ти съобщя друг факт. — Устните й се превърнаха в тънка ивица. — Откакто е в Палм Дезърт, тя прекарва прекалено много време с един от съседите. Казва, че само пиели кафе и го утешавала, защото Макс бил изгубил баща си миналата година, и Макс наистина обичал дядо, и дрън-дрън-дрън, но аз виждам как го гледа и ми става… гадно! — В този миг устните й сякаш изчезнаха и аз си помислих колко прилича на майка си. С тази мисъл дойде и друга, странно успокояваща: „Надявам се, че ще издържи. Ще издържи, дори този Свети Джоунс да я зареже по най-бруталния начин.“
Вече виждах взетата под наем кола, но явно щеше да се наложи да почакаме, докато Джак стигне до нас. Задръстването бе ужасно — автомобилите помръдваха няколко метра и отново спираха. Пъхнах патерицата под мишницата си и прегърнах дъщеря си, която бе дошла чак от Калифорния, за да ме види.
— Не се сърди на мама, става ли?
— Не ти ли пука, че…
— Единственото, за което ми пука, е с Мелинда да бъдете щастливи.
Кожата под очите й тъмнееше и аз реших, че умората от пътуването си казва думата, въпреки че дъщеря ми бе толкова млада и изпълнена с енергия. Помислих си, че утре ще спи до късно, което напълно ме устройваше. Ако предчувствието ми за нейния приятел бе пророческо (надявах се да не е, ала вътрешно бях убеден в противното), през идната година я чакаха доста безсънни нощи.
В момента Джак се намираше пред терминала на авиокомпанията „Еър Флорида“, следователно имахме още време за лични разговори.
— Имаш ли снимка на твоя приятел? Любопитните бащи искат да знаят всичко.
Тя грейна.
— Естествено.
Фотографията бе пъхната в прозрачното пластмасово джобче на червения й кожен портфейл. Извади я и ми я подаде. Предполагам, че този път успях да прикрия реакцията си, защото наивната й усмивка на възхищение не напусна лицето й. А аз? Стори ми се, че съм погълнал нещо съвършено чуждо на човешкия организъм. Може би оловен куршум.
Бях поразен от приликата на Карсън Джоунс с мъжа, когото бях нарисувал на Бъдни вечер. Все пак донякъде бях подготвен за това от мига, в който зърнах пръстенчето с брилянт на ръката на Илзе. Порази ме фактът, че рисунката ми почти не се различаваше от снимката. Сякаш бях закрепил на статива си именно нея, а не фотографиите на разни софори, зеленики и морски лавандули. Носеше дънки и износени жълти обувки, които не бях успял да нарисувам както трябва; тъмнорусата му коса закриваше ушите и падаше над челото му; държеше книга, в която разпознах Библията. Повече от всичко обаче ме потресе тениската на „Минесота Туинс“ с номер 48 вляво на гърдите.