— Ами да, фасулска работа. Ще изкуцукам вътре и ще им кажа: „Знаете ли, живея на Дума Ки и направих няколко рисунки с молив… предимно залези, доста необичайна тема за крайбрежието на Флорида… а освен това прислужницата ми смята, че са muy asustador.“
Дъщеря ми сложи ръце на кръста си и килна глава. И Пам заемаше същата поза, когато нямаше намерение да остави нещата току-така. Когато смяташе да отстоява позицията си докрай.
— Татко…
— Слушай, само това ми трябва в момента.
Тя се престори, че не ме чува, и продължи:
— Създал си процъфтяваща компания, след като си разполагал само с два пикапа, булдозер от времето на Корейската война и заем от двайсет хиляди долара. А сега се мъчиш да ме убедиш, че да покажеш рисунките си на двама-трима галеристи е непосилна за теб задача. — Посмекчи тона си и добави: — Мисълта ми е, че картините ти наистина са добри. Добри са. Дори аз го разбирам, въпреки че целият ми опит в тази област се изчерпва с часовете по изкуствознание в училище.
Отвърнах нещо, не помня точно какво, понеже се замислих за набързо нарисувания портрет на Карсън Джоунс, известен още като Баптисткото колибри. Дали дъщеря ми щеше да одобри и тази картина, ако й я покажех?
Обаче нямах никакво намерение да й я показвам. Нето нея, нито рисунката на жената в червено. Нямах намерение да ги показвам на никого. Поне тогава си мислех така.
— Татко, ако винаги си имал този талант, защо не си го проявявал досега?
— Не знам — въздъхнах. — А и още не знам дали наистина имам талант.
— Ами намери някой, който да ти го каже. Човек, който разбира… — Тя взе рисунката, на която бях изобразил пощенската кутия. — Дори тази… не е нищо особено, но в нея има нещо. Заради… — Илзе докосна листа — … кончето-люлка. Защо си нарисувал тази играчка?
— Нямам представа. Сама пожела да е там.
— По памет ли си рисувал?
— Не. Не съм способен на това. Или заради злополуката, или защото не ми достига въображение. — Само дето всъщност можех. Когато ставаше въпрос за млади мъже с тениски на „Туинс“. Намерих кончето в интернет, после разпечатах снимката…
— Уф, да му се не види, размазах я! — извика Илзе. — О, как можах!
— Няма проблем, скъпа. Не се притеснявай.
— Напротив! Има проблем! Трябва да си купиш някакви шибани бои! — В този миг дъщеря ми изведнъж си даде сметка какво бе казала и притисна длан към устата си.
— Вероятно няма да ми повярваш, но веднъж или дваж съм чувал тази дума — усмихнах се аз. — Обаче предполагам, че твоят приятел… навярно…
— Правилно предполагаш — отвърна мрачно дъщеря ми, ала след малко също се усмихна. — Но ако знаеш каква уста отваря, когато някой засече колата му… Тате, а за твоите картини…
— Радвам се, че ти харесаха.
— Не само ми харесаха. Направо ме изумиха. — Тя се прозина. — И едва стоя на краката си.
— Май трябва да изпиеш чаша какао и да си легнеш.
— Страхотна идея.
— Коя по-точно?
Илзе се засмя. Как прелестно и звънко прозвуча смехът й!
— И двете.
XI
На следващата сутрин стояхме на брега, отпивахме кафе от пластмасовите чаши, а вълничките милваха глезените ни. Слънцето току-що се бе издигнало над острова зад нас и сенките ни сякаш се разпростираха на километри по гладката водна повърхност.
— Това ли е най-прекрасното място на земята? — Попита Илзе със сериозен тон.
— Не, но ти си млада и не мога да те виня за този извод. В моя списък на най-прекрасните места Дума Ки заема четвърто място, ала никой не може да напише първите три без правописни грешки.
Дъщеря ми се усмихна над ръба на чашата си.
— Кажи ми ги.
— Щом настояваш. Номер едно е Мачу Пикчу. Номер две — Маракеш. Номер три — Петроглиф Нешънъл Монюмънт23.
За секунда-две усмивката й стана по-широка, но сетне изчезна и сериозното й изражение се завърна. Както когато бе на четири годинки и ме питаше дали магията от приказките наистина съществува. Тогава й бях казал „Да, разбира се“, макар и да съзнавах, че я лъжа. Сега не бях толкова сигурен. Ала въздухът бе топъл, океанът обливаше босите ни нозе и аз не исках Илзе да бъде наранена. Съзнавах обаче, че едва ли ще й се размине. Всеки получава своята порция скръб, нали? Абсолютно. Бам! — по носа. Бам! — в окото. Бам! — под пояса, ти падаш, а съдията е отишъл за хотдог. И само онези, които обичаш, могат да умножават и препредават тази болка. Болката е най-великата сила на любовта. Поне така казва Уайърман.
— Нещо интересно ли виждаш, съкровище?
— Не. Отново се замислих колко се радвам, че дойдох. Представях си, че деградираш между някой старчески дом и долнопробен хавайски бар, където всеки четвъртък има конкурс „Мис Мокра фланелка“. Сигурно съм прекалила с четенето на Карл Хаясен24.
24
Карл Хаясен (роден през 1953) — американски писател, работещ в жанра на ироничния детектив. Действието на романите му се развива предимно във Флорида. — Б.пр.