— Клоунът Бобо25 — заяви тя, когато се зърна в огледалото.
Беше в превъзходно настроение, аз — също; за първи път след инцидента бях толкова щастлив. Навярно затова случилото се следобеда ни връхлетя съвсем неочаквано. Илзе реши, че може би майонезата в салатата с риба тон е била развалена, но според мен проблемът не беше в храната. Не, тук по-скоро бе замесена някаква лоша магия.
Шосето беше тясно, осеяно с неравности и груби кръпки. Преди да се гмурне в гъстите джунгли, то лъкатушеше покрай пясъчни дюни с цвят на кости. Шевролетът преодоляваше с лекота препятствията, но когато пътят свърна досами водата (точно пред хасиендата, която Уайърман наричаше „Palacio de Asesinos“ — „Дворецът на убийците“ — наносите станаха по-високи и колелата започнаха да затъват. Добре, че Илзе бе свикнала да шофира в снежни райони и управляваше уверено автомобила, без да се оплаква и мърмори.
Къщите между „Розовата грамада“ и Двореца бяха построени в стил, който нарекох Флоридска грозотия. Прозорците бяха с капаци, а пък алеите за колите бяха преградени с масивни железни порти. Преградата пред една от къщите се състоеше от две магарета за рязане на дърва с избледнял предупредителен надпис: „ЗЛИ КУЧЕТО, ЗЛИ КУЧЕТА“. Зад къщата със злите кучета започваше участъкът, където се издигаше хасиендата. Той бе ограден с триметров измазан зид, увенчан с оранжеви керемиди. Същите керемиди застилаха и надипления под невъзможни ъгли и наклонен покрив на фона на бездънно синьото небе.
— Мама миа! — възкликна Илзе (най-вероятно го бе научила от баптисткото си гадже). — Тази сякаш е излязла от Бевърли Хилс!
Стената заемаше поне осемдесет метра от източната страна на шосето. Не видяхме нито една табела с надпис „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН“. Самите й размери бяха красноречиво свидетелство за отношението на собственика към амбулантните търговци и пътуващите проповедници. По средата на внушителния зид се виждаше желязна порта. Двете й крила бяха открехнати, отвъд видях…
— Това е тя — измърморих аз. — Жената от плажа. Невестата на Кръстника.
— Тате! — Илзе се разсмя.
Жената беше много възрастна — на осемдесет и пет, че и повече. Краката й почиваха върху хромираната стъпенка, носеше сини кецове марка „Конвърс“ — помислих си, че са поне четирийсет и пети номер. Макар че температурата надвишаваше двайсет и пет градуса, старицата беше по спортен екип. Между костеливите й пръсти стърчеше димяща цигара. Бях виждал сламената й шапка по време на разходките си по брега, ала не подозирах колко е голяма — не шапка, а грамадно сомбреро. А приликата й с Марлон Брандо от финала на „Кръстникът“ (когато си играеше с внука си в градината) бе поразителна. Като капак на скута й лежеше нещо, което приличаше на странно оръжие…
Двамата с дъщеря ми й махнахме. Отначало тя не реагира, после вдигна ръка с длан, обърната към нас, сякаш ни поздравяваше по индиански („Хау!“), а устните й се разтеглиха в лъчезарна и почти беззъба усмивка. Хилядите бръчки, набраздили лицето й, превърнаха зловещата вещица в добра магьосница. Дадох си сметка, че още дори не бях погледнал към постройката зад гърба й; все още се мъчех да асимилирам неочакваната й поява, модерните й сини кецове, множеството бръчки и нейния…
— Тате, това пистолет ли е? — Илзе бе вперила ококорените си очи в огледалото за обратно виждане. — Пистолет ли държеше тази възрастна жена?
Колата поднесе и аз осъзнах, че вероятността да се забием във високия зид е доста голяма, ето защо завъртях рязко волана и коригирах курса.
— Мисля, че да. Или нещо подобно. Не се разсейвай, миличка. И без друго от тоя път почти нищо не е останало.
Тя отново впери поглед напред. Движехме се сред океан от ярка слънчева светлина, която изведнъж помръкна, щом оставихме стената на хасиендата зад себе си.
— Какво значи това „нещо подобно“?
— Приличаше ми на… не знам, на нещо като пистолет-арбалет. Може би стреля по змиите с него.
— Слава богу, че се усмихна — добави дъщеря ми. — Усмивката й беше истинска, как мислиш?
Кимнах.
Хасиендата беше последната от къщите в северната, разчистена от джунглата част на Дума Ки. По-нататък пътят се губеше в дълбините на острова сред пищната растителност. В началото ми се стори интересно, после ме изпълни с благоговеен страх, а накрая едва не ми причини пристъп на клаустрофобия. Зелените масиви се издигаха на четири метра височина, кръглите листа бяха прорязани от тъмночервени жилки, напомнящи засъхнала кръв.
— Какво е това растение, тате?
— Морско грозде. Онова с жълтите цветчета е уеделия. Расте навсякъде. А това там е рододендрон. Мисля, чуе дърветата са предимно карибски борове, макар че…