Стиснах очи и си казах: „МОГА да се справя, мамка му, и не ми трябва помощта на онези тъпа парцалена кучка.“
Когато отново погледнах света, част от тази вездесъща червенина — и част от гнева ми, слава богу — бе изчезнала. Включих на задна и натиснах едва-едва педала на газта. Колата бавно потегли. Не можех да подавам глава през страничния прозорец като Илзе, понеже нямах дясна ръка, с която да държа волана. Уповавах се на огледалото за обратно виждане. А в главата ми писукаше зловещото бийп-бийп-бийп.
— Само не излизай от пътя, моля те — простена дъщеря ми. — Няма как да се приберем пеша. Не мога да се държа на краката си, а ти едва ходиш.
— Спокойно, Моника — отвърнах, ала в този миг Илзе се надвеси през прозореца, за да изхвърли поредната „порция“, и май не ме чу.
XIII
Бавно, метър след метър, се отдалечавахме от мястото, на което Илзе бе спряла одеве. Не спирах да си повтарям: „Бързай бавно“ и „Колкото по-бавно вървиш, толкова по-далеч ще стигнеш“. Бедрото ми изкрещя от болка, когато гумите на шевролета минаха през корените на смокинята-удушвач. На няколко пъти чувах как клонките на морското грозде стържат по каросерията. Служителите от фирмата за коли под наем „Херц“ нямаше да се зарадват, но в този момент изобщо не ми пукаше.
Плътната зелена решетка над нас ставаше все по-рехава и малко по малко сумракът се разсейваше. Много добре. Червената мъгла пред очите ми също се разпръскваше, а безумният сърбеж започна да затихва. Още по-добре.
— Виждам голямата къща със стената — оповести Илзе, докато гледаше назад.
— По-добре ли си?
— Горе-долу, обаче вътре в мен работи центрофуга. — В същия миг стомахът й внезапно изгъргори. — Ох, не биваше да го казвам. — Надвеси се през прозореца и повърна отново, после се отпусна на седалката, като стенеше и се смееше едновременно. Няколко къдрици бяха залепнали за челото й. — Изцапах цялата врата. Дано имаш маркуч.
— Не се тревожи. Отпусни се. Дишай бавно и дълбоко.
Тя вяло козирува и затвори очи.
Старицата с грамадната сламена шапка я нямаше, но портите от ковано желязо бяха широко отворени, сякаш тя очакваше гости. Или знаеше, че ще ни трябва място, на което да обърнем.
Без да губя повече време в предположения, вкарах шевролета на задна в двора на хасиендата, покрит със сини керамични плочки. С периферното си зрение мярнах тенис корт и грамадна двойна порта, но в следващия миг превключих на предна и завих към „Розовата грамада“. Пет минути по-късно вече си бяхме у дома. Забелязах, че виждам също тъй ясно, както когато се събудих, ако не и по-добре. И с изключение на лекия сърбеж, който „пълзеше“ по дясната половина на тялото ми, се чувствах прекрасно.
Изпитвах и непреодолимо желание да рисувам. Не знаех точно какво, ала не се съмнявах, че ще разбера, веднага щом се кача в „Розовото мъниче“ и седна пред триножника.
— Хайде да измием колата — предложи Илзе.
— Иди да си полегнеш. Изглеждаш полумъртва.
Тя се усмихна измъчено.
— Полу? Полу не е съвсем. Помниш ли как го казваше мама?
Кимнах.
— Сега иди да си легнеш. Аз ще се оправя с колата. — Посочих маркуча, навит край северната стена на „Розовата грамада“. — Включен е към крана, трябва само да пусна водата.
— Сигурен ли си, че наистина си добре?
— По-добре не мога да бъда. Май си изяло доста повече салата от мен.
Дъщеря ми отново се усмихна.
— Не мога да съм равнодушна към собствените си специалитети. Тате, днес ти беше истински герой. Бих те целунала, ако дъхът ми не беше толкова…
Аз я целунах. По челото. Беше студено и влажно.
— Незабавно заемете хоризонтално положение, уважаема госпожице Готвачка… заповед от върховното командване.
Тя влезе в къщата, аз завъртях кранчето и започнах да мия шевролета. Нарочно се забавих, за да дам достатъчно време на Илзе да се унесе. Така и стана. По едно време надзърнах през открехнатата врата на втората спалня. Дъщеря ми лежеше по хълбок и спеше като в детството си — с ръка, пъхната под бузата, и коляно, почти допряно до гърдите. Мислим си, че се променяме, но всъщност само си въобразяваме. Поне така казва Уайърман.
Може би si, а може би no. Така казва Фриймантъл.