XIV
Нещо ме човъркаше — нещо, което навярно се бе загнездило у мен още след злополуката, ала едва сега, след пътуването по Дума Роуд, бе изплувало на повърхността. Оставих го да ме човърка — не мислех, че ще мога да му устоя, а и не ми се искаше да се опитвам. Освен това изгарях от любопитство.
Чантата на дъщеря ми беше на масата в дневната. Отворих я, извадих портфейла й и разгледах снимките, които държеше вътре. Чувствах се като подлец — но само донякъде. „Нищо няма да откраднеш“ — казвах си, ала има много видове кражби, нали?
Тук беше и снимката на Карсън Джоунс, която бях видял на летището, но не тя ми трябваше. Исках да го видя с Илзе. Трябваше ми тяхна обща фотография. И я намерих. Явно се бяха снимали пред някаква крайпътна сергия на фона на щайги с краставици и кошове с царевични марули. И двамата се усмихваха, млади и прекрасни. Прегръщаха се и едната ръка на Карсън Джоунс май беше върху стегнатото в сини дънки закръглено дупе на дъщеря ми. Ах, ти, нагъл християнин! Дясната ми ръка още ме сърбеше — слабо, но непрекъснато, сякаш ме пробождаха миниатюрни горещи иглички. Пресегнах се да се почеша и за хиляден път докоснах ребрата си. И тази снимка бе пъхната в прозрачно джобче. Извадих я, завъртях се (бях нервен като крадец при първия си обир) към открехнатата врата на стаята, където спеше Илзе, и обърнах фотографията.
„Обичам те, Тиквичке!
Можех ли да имам доверия на ухажор, който наричаше дъщеря ми Тиквичка и се подписваше Усмивко? Едва ли. Може би разсъждавах като закостенял дядка, но наистина не хващах вяра на такива предвзети типове. Така или иначе бях намерил онова, което търсех. Не само него, а двамата заедно. Обърнах снимката с изображението към мен, затворих очи и се престорих, че докосвам цветните им образи с дясната си ръка. Всъщност нямах чувството, че се преструвам — предполагам, че вече не се налага да ви обяснявам защо.
След известно време (не мога да кажа колко точно) върнах снимката в прозрачното джобче и пъхнах портфейла под кърпичките и козметичните принадлежности. Оставих чантичката на масичката и отидох в спалнята си, за да взема куклата Рийба. После закуцуках по стълбите към „Розовото мъниче“, притискайки я под остатъка от дясната си ръка. Май й казах: „Смятам да те превърна в Моника Селеш“, когато я сложих пред прозореца, но нищо чудно да съм казал и Моника Голдстийн. По отношение на спомените всички сме склонни да послъгваме. Такава е истината според Уайърман.
Отчетливо — дори по-отчетливо, отколкото ми се иска — си спомням почти всичко от случилото се на Дума Ки, но тъкмо този следобед сякаш е обгърнат в мъгла. Помня, че изпаднах в художнически транс и влудяващият сърбеж в несъществуващата ми ръка изчезна напълно, докато работех; и почти съм сигурен, че червената мъгла, която неизменно се стелеше пред взора ми през онези дни и се сгъстяваше, когато бях уморен, по едно време се разсея.
Не знам колко време останах в това състояние. Едва ли е било малко. Навярно достатъчно, за да завърша рисунката си. Накрая усетих, че съм капнал от умора и изпитвам вълчи глад.
Слязох в кухнята и се нахвърлих на пушения колбас, без да затворя хладилника. Не исках да си правя сандвич, за да не разбере Илзе, че се чувствам добре, за разлика от нея. Предпочитах да си мисли, че й е призляло от развалена майонеза. Така щеше да отпадне необходимостта да губя време в търсене на други обяснения.
А сред обясненията, които ми идваха на ум, нямаше нито едно рационално.
След като ометох половин опаковка нарязан колбас и изпих половин литър сладък чай, отидох в спалнята си, легнах и мигновено потънах в дълбок сън.
XV
Залези.
Понякога си мисля, че най-ясните ми спомени от Дума Ки са свързани с вечерното небе — кървавочервените отблясъци над хоризонта постепенно преливат в оранжево, а то избледнява в зеленикаво, увенчано от черна корона. Събудих се, когато още един ден победоносно напускаше нашия свят. Подпирайки се на патерицата, буквално закуцуках към дневната. Мускулите ми бяха вкочанени и се мръщех от болка (първите десет минути винаги бяха най-кошмарни). Видях, че вратата на другата спалня е отворена, а леглото на дъщеря ми е празно.
— Илзе? — повиках я.
В продължение на един безкраен миг тя не отговори. После гласът й се разнесе от горния етаж:
— Татко! Боже мили, ти ли нарисува това? Кога го нарисува?
Всички мисли за болката и вкочаненото ми тяло се изпариха на секундата. Качих се в „Розовото мъниче“ с цялата бързина, на която бях способен, мъчейки се трескаво да си спомня какво точно бях нарисувала. Каквото и да беше, не бях положил никакви усилия да скрия поредното си творение. Ами ако бях изобразил нещо ужасно? Ами ако ми беше хрумнала блестящата идея да нарисувам карикатура на разпятието, приковавайки към кръста пеещото госпъли Колибри?