Сълзите вече обливаха лицето й, но тя се опита да се усмихне. Получи се гримаса.
— Кучка, Едгар. Искаше да кажеш кучка.
— Аз знам най-добре какво съм искал да кажа — отвърнах и подхванах коремните преси. Дяволски трудни са, ако имаш само една ръка — тялото ти непрекъснато се извърта. — Аз нямаше да те зарежа — ето за това говоря. Нямаше да те зарежа. Щях да мина през мръсотия, кръв, пикня и разлята бира.
— Съвсем различно е. — Тя дори не се опита да си избърше сълзите. — Съвсем различно е и ти го знаеш. Не бих могла да те разкъсам, ако побеснея.
— Не мислиш ли, че трябва доста да се озоря, за да те разкъсам, след като съм еднорък? — процедих.
— Искаше да ме прободеш с нож.
Сякаш това беше някакъв аргумент. И двамата добре знаехме, че не решава нищо.
— Ножът бе пластмасов и аз не бях на себе си, но явно това ще бъдат последните ти думи на шибания ти смъртен одър: „Еди ме нападна с пластмасов… нос, сбогом, жесток свят.“
— Опита се да ме удушиш — прошепна Пам тъй тихо, че едва я чух.
Прекратих протестите и я изгледах. Часовникът в главата ми започна да бие. Дзън-дзън-дзън, погРийбален звън.
— Моля? Опитвал съм се да те удуша? Не е вярно!
— Знам, че не помниш, но се опита. И вече не си като преди.
— О, я зарежи! Запази тия простотии за… за своя… — знаех думата и виждах човека, когото исках да обидя, ала не можех да си спомня. — За своя плешив хуй, при когото ходиш често.
— Моят психотерапевт — уточни Пам и естествено ме вбеси още повече — тя помнеше думата, а аз — не. Защото мозъкът й не беше превърнат в желе.
— Искаш развод и ще го получиш. Давай, зарежи ме. Само недей да ми се правиш на алигатор. Махай се.
Тя се изкачи по стълбите и затвори врата, без да се обърне. Едва след излизането й съобразих, че исках да кажа крокодилски сълзи. „Само недей да ми лееш крокодилски сълзи.“
Ще го преглътна и това, въпреки че не е рокендрол. Така казва Уайърман.
В крайна сметка аз се махнах от къщата.
III
В предишния живот нямах други партньори освен Пам. Четирите принципа на успеха (записвайте си, ако желаете) на Едгар Фриймантъл гласяха: никога не взимай назаем сума, надвишаващо коефициента ти на интелигентност, умножен по сто, никога не взимай назаем от човека, който още на първата среща започва да ги говори на малко име, никога не пий алкохол, докато слънцето е високо и никога не си избирай партньор, с когото не искаш да се търкаляш гол върху водно легло.
Обаче имах счетоводител, на когото мога да се доверя — Том Райли. Именно той ми помогна да преместя малкото вещи, които взех със себе си, от Мендота Хайтс във вилата ни на езерото Фалън. Том, който два пъти е губил играта, наречена брак, се кахъреше за мен по време на пътуването до вилата.
— Не си длъжен да напускаш дома си — мърмореше. — Напускането става със съдебно решение. Сега все едно се отказваш от предимството на собствения терен във важен мач.
Бръщолевенията му не ме интересуваха; исках само да шофира внимателно. Изтръпвах всеки път, когато виждах как някоя насрещна кола се приближава до осевата линия. Понякога се напрягах и натисках с крак несъществуваща спирачка. А мисълта да седна зад волана ми се струваше абсурдна. Обаче, както Уайърман казва, Бог обича изненадите.
Кати Грийн, кралицата на лечебната физкултура, се е развеждала само веднъж, но подкрепи Том. Помня как седеше по турски, държеше стъпалата ми и се взираше в мен с безмилостна ярост.
— Значи тъкмо излизаш от мотел „Смърт“, изгубил си едната си ръка, а тя иска да те зареже! И то само защото си я боцнал в пластмасово ножче, когато не си могъл да си спомниш името си? Дръжте ме да не падна! Госпожата не си ли дава сметка, че резките промени в настроението и краткотрайната загуба на паметта са нещо съвсем обичайно след черепно-мозъчна травма?
— Страхува се от мен — отвърнах.
— Нима? Е, чуй какво ще ти каже мама, синко Джим — намери си добър адвокат и я накарай да си плати, задето постъпва подло. — Един кичур се беше изплъзнал от конската опашка на проклетата гестаповка и тя гневно го духна. — Трябва да си плати. Чуй добре какво ти казвам: ти нямаш никаква вина.
— И казва, че съм се опитал да я удуша.
— О, да, всеки ще напълни гащите от страх, ако някой еднорък инвалид се опита да го удуши. Стига, Еди, накарай я да си плати. Знам, че не е моя работа, но не ми пука. Тя не бива да постъпва по този начин.
— Мисля, че има и още нещо… не е само ножчето и опитът за удушаване.
— И какво е то?