— Не, ще дойда с теб — заявих и стиснах дръжката на патерицата. — само се оглеждай. Не искам да ме прегазят, докато пресичам улицата. Вече знам какво е.
XVII
На връщане се отбихме в магазина „Всичко за живописта“ в Сарасота и докато бяхме вътре, попитах Джак дали знае нещо за художествените галерии в града.
— Много неща, шефе. Майка ми работеше в една галерия — „Шотландската“, на Палм авеню.
— По-конкретно?
— Това е най-модната галерия в бохемската част на града. Модна в добрия смисъл на думата. И собствениците са светни хора… във всеки случай винаги са се отнасяло добре с мама, но… нали разбирате…
— Галерията е модна, така ли?
— Да.
— И цените са високи?
— Да, посещава се от елита. — Говореше съвсем сериозно, ала щом се разсмях, и той прихна. Мисля, че именно през този ден Джак Кантори се превърна от мой помощник в мой приятел.
— Тогава работата е в кърпа вързана, понеже и аз безспорно съм от елита. Нали?
Вдигнах ръка с разперена длан и Джак я плесна.
XVIII
Джак ми помогна да внеса вкъщи покупките — пет торби, две кутии и девет опънати върху рамки платна на стойност около хиляда долара. Казах му, че ще ги качим на горния етаж чак на другия ден. Тази вечер нямах никакво желание да рисувам.
Закуцуках през дневната на път за кухнята, за да си приготвя сандвич, но зърнах мигащата лампичка на телефонния секретар. Помислих си, че е Илзе — сигурно бе звъняла да ми каже, че полетът й е отложен заради лоши метеорологични условия или технически проблеми.
Грешах. Чух приятен, но прегракнал от старостта глас и веднага разбрах кой се е обаждал. Отново видях големите сини кецове, облегнати на хромираната метална поставка на инвалидната количка.
„Здравейте, господин Фриймантъл, добре дошли на Дума Ки. Радвам се, че ви видях онзи ден, макар и за кратко. Предполагам, че младата дама с вас беше дъщеря ви — много си приличате. Закарахте ли я вече на летището? Дано пътуването й мине добре. — Пауза. Чувах дишането й — тежко дишане на заклета пушачка. После тя заговори отново: — Предвид всички обстоятелства Дума Ки не е подходящо място за дъщерите. — Изведнъж се сетих за Рийба, с глупавата рокля за тенис, за малките зелени топки, които океанът изхвърляше на брега. — Дано скоро се срещнем. Дочуване, господин Фриймантъл.“
Щрак. Останах насаме с незатихващия стържещ звук на раковините под къщата.
Отново имаше прилив.
Как да нарисуваме картина (III)
Оставайте ненаситни. Този принцип е проверен от Микеланджело, от Пикасо и от стотици хиляди художници, които творят не от любов (макар че и без нея не може), а за да имат хляб на масата. Ако искате да претворите този свят, призовете на помощ неутолимите си желания. Изненадани ли сте? Не бива. Няма нищо по-човешко от ненаситността. Да, няма творчество без талант, ала талантът е просяк, който моли за милостиня. Истинският двигател на изкуството е ненаситността. Помните ли онова момиченце, за което ви разказвах? То откри своето неутолено желание и го използва.
Малката си мисли: „Няма да лежа в кревата по цял ден. Ще отида в стаята на татко, кабинета на татко. Понякога казвам кабинет, а друг път — татинет. Там има голям красив прозорец. Слагат ме на креслото. Мога да гледам нагоре. Птиците и красотата. Красотата ми идва много и ставам лъжна. Някои облаци имат крила. Други — сини очи. При всеки залез плача, толкова ми е лъжно. Боли ме да гледам. Болката влиза в мен. Не мога да кажа какво виждам и ми става въжно.“
Тя си мисли: „ТЪЖНА, думата е ТЪЖНА. Не е лъжна, нито въжна.“
Тя си мисли: „Да можех да спра болката. Да можех да я изкарам като пиш-пиш. Плача и се мъча, мъча, мъча да кажа какво искам. Бавачката не може да помогне. Когато й казвам «Цвят!», тя докосва лицето си, усмихва се и казва: «Открай време съм такава и такава ще си остана.» По-големите момичета също не ми помагат. Така им се сърдя, задето не слушат, ГОЛЕМИ ЗЛОБАРКИ ТАКИВА! Веднъж дойдоха близначките Теси и Ло-Ло. Те си говорят по особен начин и ме слушат по особен начин. Отначало не разбират, но после Теси носи лист хартия. Ло-Ло ми носи молив и от устните ми излиза: «Моу-лиф!», а те крещят радостно и пляскат с ръце.“
Тя си мисли: „ПОЧТИ МОГА ДА КАЖА ДУМАТА ЗА МОЛИВ.“
Тя си мисли: „Мога да нарисувам света върху лист. Мога да нарисувам значенията на думите. Виждам дърво. Рисувам дърво. Виждам птица. Рисувам птица. Приятно е като да пиеш вода.“
Малката се е превърнала в глава, носи розова домашна рокличка и седи до прозореца в кабинета на баща си. Куклата й Новийн е на пода до нея. Пред момиченцето има дъска, а на дъската — лист хартия. Вече е успяло да нарисува лапа с остри нокти, която прилича на изсъхналия бор зад прозореца.