На двадесет и седми януари се доближих на сто и петдесет метра до бленувания шезлонг, преди да тръгна обратно към „Розовата грамада“. Заварих пред вратата си колетна пратка. Вътре намерих две градински ръкавици — черни, с избелели червени надписи „ДОЛУ“ на едната, и „РЪЦЕТЕ“ на другата. Бяха износени от многогодишна употРийба, ала бяха чисти — бившата ми жена ги бе изпрала, както очаквах. Както всъщност се надявах. Интересуваше ме не онази Пам, която ги бе носила в щастливите периоди на брака ни, и даже не тази Пам, която навярно ги бе използвала миналата есен в градината ни в Мендота Хайтс, когато аз вече се бях преместил във вилата край езерото Фалън. Отлично познавах тази Пам, но… „Ами нека тогава ти съобщя един друг факт — бе ми казала моята дъщеря, без да подозира как в този момент бе заприличала на майка си. — Откакто е пристигнала в Палм Дезърт, тя прекарва прекалено много време с един съсед.“
Ето коя Пам ме интересуваше — онази, която прекарваше „прекалено много време“ с човек от същата улица. Името му беше Макс. Ръцете на тази Пам бяха изпрали ръкавиците, а след това ги бяха сложили в бялата кутия, от която ги извадих току-що.
Именно с тази Пам бе свързан моят експеримент… или поне така си мислех, ала понякога сме толкова добри в самозаблуждаването, че бихме могли да го превърнем в своя професия. Така казва Уайърман и често е дяволски прав. Може би твърде често. Дори и сега.
VI
Не дочаках залеза, защото не се заблуждавах, че искам да рисувам картина; възнамерявах да рисувам информация. Взех неестествено чистите градински ръкавици (жена ми сигурно ги бе удавила в белина), занесох ги в „Розовото мъниче“ и седнах пред триножника. Там ме очакваше чисто платно. Вляво имаше две маси. Върху едната държах снимките, които правех с цифровия си фотоапарат, и различните си плажни находки, а другата е покрита със зелен брезент и отгоре й стояха десетина бурканчета с бои, няколко с терпентин и три-четири бутилки с вода, с която миех четките си. Работна маса.
Сложих ръкавиците в скута си, затворих очи и си представих, че ги докосвам с дясната си ръка. Не се случи нищо. Не почувствах нито болка, нито сърбеж, нито съприкосновение на фантомните си пръсти с грубата, износена материя. Седях, призовавайки го с цялата сила на волята си — каквото и да беше, ала усилията ми не даваха никакъв резултат. Със същия успех можех да си заповядам да се изходя по нужда, когато не ми се ходеше. След пет безкрайни минути отново отворих очи и погледнах ръкавиците в скута си: ДОЛУ… РЪЦЕТЕ…
Безполезни боклуци. Шибани безполезни боклуци.
„Не се ядосвай, вземи се в ръце — казах си. После ме осени нова мисъл: — Твърде късно е. Вече съм бесен. На тези ръкавици и на жената, която ги е слагала. Колкото до това да се взема в ръце…“
— Вече е късно — изрекох и погледнах чуканчето. — Вече никога няма да мога да се взема в сърце.
Пак обърках думите. Не спирах да ги бъркам и така щеше да е до края на света. Изведнъж ми се прииска да съборя на пода всичко, което бях наредил върху двете маси.
— Ръце — прошепна бавно и отчетливо. — Вече никога няма да мога да се взема в р-р-ръце, защото съм еднорък. — В думите ми нямаше нищо смешно (нито пък рационално), но гневът ми започна да отслабва. Помага да се чуеш как произнасяш правилната дума. Поне в повечето случаи.
Мислите ми се върнаха към ръкавиците на Пам. „ДОЛУ РЪЦЕТЕ“29, точно така.
С въздишка — най-вероятно на облекчение, макар че не съм съвсем сигурен — ги сложих на масата, където държах снимките и плажните си находки, извадих четката от буркана с терпентин, избърсах я, изплакнах я и погледнах към чистото платно.
Изведнъж идеята, че изобщо мога да рисувам, ми се стори абсурдна и нелепа. Та аз бях абсолютен бездарник! Ако бях топнал четката в черната боя, навярно щеше да се получи само поредица от маршируващи фигурки: „Десет малки негърчета си хапнаха добре, задави се едното, сега са девет те. Девет малки негърчета до късно поседяха…“
Бе доста страшничко. Потреперих и бързо станах от стола. Внезапно изгубих всякакво желание да бъда тук — в „Розовото мъниче“, в „Розовата грамада“, на Дума Ки, в своя тъп, безсмислен, осакатен, самотен, изгубен живот. Колко ли лъжи бях наговорил на самия себе си? Че съм художник? Какъв абсурд! Кеймън можеше да пише с главни букви „ПОРАЗЕН СЪМ“ и „НЕ ТРЯБВА ДА СПИРАШ“, но неговата работа бе да залъгва жертвите на тежки злополуки и да им внушава, че жалкото подобие на живот, което водят, по нищо не се различава от истинския. Станеше ли въпрос за укрепване на позитивното мислене, Кеймън и Кати Грийн, кралицата на лечебната физкултура, се превръщаха в сплотен отбор. Бяха БЛЕСТЯЩИ СПЕЦИАЛИСТИ и повечето им благодарни пациенти крещяха: „НЕ ТРЯБВА ДА СПИРАШ!“ Казвах ли си, че съм екстрасенс? Че имам фантомна ръка, способна да надзърне в невидимото? Това вече не бе абсурдно, а направо жалко. И налудничаво.