Вторият мъж се облягаше на вратата. Беше се поизпъчил, излагайки на показ внушителната си мъжественост. Бе поне с десет години по-възрастен от Макс, но в по-добра физическа форма. Никакво коремче. Никакви паласки. Релефни бедрени мускули. Бе скръстил ръце на гърдите си и наблюдаваше Пам с лека усмивка. Добре познавах тази усмивка, понеже трийсет и пет години Том Райли би мой счетоводител и приятел. Ако в семейството ни нямаше обичай бащата да бъде шафер на сватбата на дъщеря си, Том щеше да е първият, когото да предложа.
Сега на моята картина той стоеше гол до вратата и гледаше жена ми, а аз си спомнях как ми помагаше да принеса нещата си във вилата на езерото Фалън. Спомних си и думите му: „Не си длъжен да напускаш дома си. Все едно се отказваш от предимството на собствения терен във важен мач.“
Друг път каза със сълзи в очите: „Шефе, е мога да свикна, че едната ти ръка я няма. Толкова ми е жал за теб.“
Дали вече я е чукал? Може би не. Но…
„Ще те помоля да й предадеш моето предложение“ — му бях казал същия ден. И той го предаде. Навярно не се бе ограничил само с това.
Без да взема патерицата, закуцуках към големия прозорец. До залеза оставаха още няколко часа, ала слънцето вече се снишаваше към хоризонта и лъчите му се отразяваха във водната повърхност. Заставих се да наблюдавам тази сияйна диря, като от време на време избърсвах очите си.
Опитах се да си внуша, че тази картина е само плод на все още болно съзнание. Обаче знаех истината. Пам се бе изчукала с Макс в Палм Дезърт, а когато й бе предложил по-сериозна и дълбока връзка, му бе отказала. Пам се бе изчукала и с моя стар приятел и делови партньор, а може би се чукаше с него и сега. Единственият въпрос без отговор беше кой от двамата я бе накарал да татуира роза на гърдите си.
— Трябва да сложа кръст на миналото — изрекох и допрях горещото си чело до стъклото. Пред мен слънцето гореше в Мексиканския залив. — Наистина трябва да му сложа кръст.
„Тогава щракни с пръсти“ — помислих си.
Щракнах с пръстите на дясната си ръка и чух характерния рязък звук.
— Добре сторено-забравено! — добавих. Щом затворих очи обаче, видях Пам да седи на леглото — на нечие легло — само по бикини, а сутиенът й бе преметнат върху бедрото й като мъртва змия.
Приятели-любовници.
Шибани приятели-любовници.
VII
Тази вечер не се любувах на залеза от прозорците на „Розовото мъниче“. Подпрях патерицата на стената на вилата, затътрих се по пясъка и нагазих до колене във водата. Беше студена, защото сезонът на ураганите бе приключил съвсем скоро, ала това изобщо не ме притесняваше. Слънчевата пътека на повърхността на океана бе станала тъмнооранжева и вниманието ми бе погълнато изцяло от нея.
— Страшен експеримент, мамка му! — изсъсках. Вълните ме люлееха и аз изпънах ръка за равновесие. — Набутах си го сам!
Над главата ми една чапла се стрелна в притъмняващото небе като безшумен издължен снаряд.
— Долно шпиониране — продължиш. — Долно шпиониране и нищо повече. И си плати за него.
Така си беше. И ако отново ми се искаше да я удуша, то вината бе изцяло моя. „Ако не искаш да се ядосваш не надзъртай през ключалката“ — казваше скъпата ми майка. Аз надзърнах, ядосах се, точка по въпроса. Сега бившата ми имаше свой живот и всичко, което правеше, си беше нейна работа. Моята работа бе да й сложа кръст. Но дали щеше да се получи? Да заличиш предишния си живот е по-трудно от това да щракнеш с пръсти; бе по-трудно дори от това да щракнеш с пръстите на несъществуващата си ръка.
Надигна се вълна, достатъчно голяма, за да ме събори. За миг потънах и водата нахлу в гърлото ми. Вдигнах глава над повърхността и се закашлях. Оттегляйки се, вълната се опита да ме вземе заедно с раковините и пясъка. Започнах да се изтласквам към сушата със здравия си крак, като от време на време си помагах с травмирания. Можех да не разбирам някои неща и да се съмнявам в други, но не исках да се удавя в Мексиканския залив. Безусловно! Някак си изпълзях на брега — косата ми бе увиснала пред очите, кашлях и плюех вода, влачейки подире си десния си крак като подгизнал денк.