Добрах се до сухия пясък, легнах по гръб и се загледах в небето. Полумесецът царствено се рееше в тъмносиньото кадифено небе над „Розовата грамада“. Изглеждаше самодоволен и спокоен. А под него, на пясъка, лежеше човек, който се чувстваше като пълна противоположност на спокойствието и хармонията — треперещ, съкрушен и озлобен. Завъртях глава, за да погледна чуканчето си, и отново се взрях в луната.
— Никакво шпиониране! — зарекох се. — От тази вечер започва новият живот. Без шпиониране и без експерименти!
Бях решен да го сторя. Ала както вече казах (цитирайки Уайърман), понякога сме толкова добри в самозаблуждаването, че бихме могли да го превърнем в своя професия.
Пета глава
Уайърман
I
В деня, в който двамата с Уайърман най-сетне се запознахме официално, той се смя толкова силно, че счупи шезлонга, на който седеше, а аз едва не припаднах (всъщност изпаднах в онова полусънно състояние, известно като „синдром на сивата пелена“). Изобщо не бях очаквал, че подобно нещо ще ми се случи в деня, след като бях разбрал за връзката на Том Райли с бившата ми жена (естествено нито един съдия не би взел под внимание доказателствата ми), ала ето че този смях се превърна в предзнаменование за бъдещето. После неведнъж се смяхме заедно. Уайърман бе много за мен — включително и моя съдба, но преди всичко ми беше приятел.
II
— И тъй — обяви Уайърман, когато най-накрая се добрах до двата шезлонга и масата под раирания чадър, — куцият странник пристигна с плик, пълен с раковини. — Седни, куцащи страннико. Накваси гърлото си. Чашата те чака търпеливо от много дни.
Сложих на масата найлоновия плик и протегнах ръка към здравеняка.
— Едгар Фриймантъл.
Дланта му бе широка, пръстите — къси, а ръкостискането — силно.
— Джером Уайърман. Предпочитам да ми казваш Уайърман.
Погледнах предназначения за мен шезлонг. С тази полегата облегалка и ниска седалка приличаше на седалка за порше.
— Нещо не е наред ли, muchacho? — попита Уайърман, повдигайки вежди. Бяха гъсти и прошарени.
— Всичко е наред, стига да не се смееш, когато реша да стана.
Той се усмихна.
— Драги, живей, както трябва да живееш. Чък Бери31, цитат от хиляда деветстотин шейсет и девета.
Застанах пред шезлонга, отправих кратка молитва и се строполих на шезлонга. Както обикновено залитнах наляво (машинално пазех травмираното си бедро), ето защо седнах малко накриво, но мигновено сграбчих страничната облегалка и се опрях на земята със здравия си крак, затова столът само се заклати. Преди месец щях със сигурност да се пльосна на пясъка, ала явно бях позаякнал — упражненията си казваха думата. Представих си как Кати Грийн аплодира постижението ми.
— Браво, Едгар — похвали ме Уайърман. — Или Еди?
— Както си избереш, аз отговарям и на двете. Какво има в каната?
— Зелен чай с лед. Ще го опиташ ли?
— С удоволствие.
Той напълни първо моята, после своята чаша. Когато я вдигнах, забелязах, че зеленият цвят на чая бледнее в сравнение с очите му, обкръжени от фини бръчици. Черната му коса бе доста дълга и прошарена на слепоочията. По едно време вятърът я разроши и видях вдясно на челото му кръгъл белег, мъничък колкото монетка. Беше по бански и краката му бях загорели като ръцете му. Като цяло изглеждаше в добра форма, но в същото време ми се струваше, че от него струи умора.
— Да пием за теб, muchacho.ти успя.
— Добре — кимнах. — За мен.
Чукнахме се и отпихме. Не бях любител на зеления чай, ала този ми се стори божествен. Беше нежен като прохладна коприна, с едва доловима сладост.
— Почувства ли меда? — попита Уайърман и се усмихна, като кимнах. — Не на всички се удава. Слагам по една супена лъжица на кана. Медът подчертава естествената сладост на чая. Научих се да приготвям тази напитка на товарен параход Китайско море. — Той вдигна чашата и погледна през нея. — Там се сражавахме с пирати и се съвкупявахме със загадъчни смугли красавици „под тропическите небеса“32.
— Нещо не ми се вярва, господин Уайърман.
Той се засмя.
— Всъщност прочетох за меда в една от готварските книги на госпожа Истлейк.
— Да не е дамата, с която идваш тук всяка сутрин? В инвалидната количка?
— Съвършено вярно.
Пред очите ми внезапно изплуваха огромните сини кецове на хромираната поставка за крака на инвалидния стол и от устните ми се откъсна:
31
Чарлз „Чък“ Бери (роден 1926) — легендарен певец и музикант, един от създателите на рокендрола. — Б.пр.
32
Откъс от стихотворението на англо-австралийския поет Джеймс Лаънъл Майкъл (1824–1868). — Б.пр.