— Невестата на Кръстника.
Изобщо не бях се замислил какво казвам. Уайърман зяпна, а зелените му очи се ококориха; тъкмо щях да се извиня за неучтивостта си, но той избухна в смях. Така се смее човек, когато някой е успял да преодолее всичките му защитни редути и е докоснал самата сърцевина на чувството му за хумор. Уайърман сякаш щеше да се пръсне от смях, а щом видя, че не разбирам с какво толкова съм го развеселил, се разкикоти още по-силно и коремът му заподскача. Опита се да остави чашата, но не учели и тя се забучи в пясъка с дъното на долу, напомняйки ми фас, забит в една от онези урни до асансьорите в хотелските фоайета. Това му се стори още по-смешно и с треперещата си ръка той посочи чашата.
— Бас държа, че ако исках да го направя, нямаше да се получи! — произнесе задъхано и пристъпите на смях отново го обзеха. Тресеше се в шезлонга, държеше се с една ръка за корема, а с другата — за гърдите. В паметта ми внезапно изплува откъс от стихотворение на Емили Дикинсън, което бях наизустил в училище преди повече от трийсет години: „Сълзи и смях човек не симулира и тръпки силни рядко имитира.“ Аз се усмихвах, усмихвах се и накрая също се закикотех. Подобна веселост е заразителна дори когато не знаеш каква е шегата. И чашата на Уайърман, която падна така, че не се изля нито капка чай… това също беше забавно. Като смешен епизод от анимационното филмче за Бягащата кукувица. Смехът на събеседника ми обаче не бе предизвикан от чашата.
— Не разбирам. Искам да кажа, съжалявам ако съм те…
— В известен смисъл си е точно тъй! — извика Уайърман, сякаш изгубил способността си да говори свързано. — Идея си нямаш колко си прав! Само че всъщност е дъщеря — дъщеря на Кръс…
Поклащаше се наляво-надясно и напред-назад, разтърсван от пристъпите на смях — никакво симулиране, съвсем автентични тръпки, — и именно в този миг шезлонгът не издържа, изтрещя и се счупи. Уайърман политна напред и на лицето му се изписа израз на комично изумление, после той се бухна в пясъка. Неволно закачи чадъра и прекатури масата, а вятърът сякаш само това и чакаше, защото подхвана чадъра като платно на ветроход и повлече масата по плажа. Изведнъж ме напуши още по-силен смях и причината не беше нито в опулените очи на Уайърман, когато шезлонгът се опита да го захапе с раираните си челюсти, нито в падането му на пясъка, нито в масата, която се мъчеше да избяга от нас, взета на буксир от чадъра. Не, причината бе чашата, която невъзмутимо продължаваше да стърчи в пясъка.
„Студен зелен чай от «Акме Къмпъни» — помислих си, неспособен да се отърся от асоциацията с Бягащата кукувица. — Бийп-бийп!“33
Неизбежно беше да си спомня за крана, който ме бе осакатил, и шибания сигнал за заден ход, който така и не бе прозвучал. Представих си Злия койот в купето на смачкания пикап — анимационен герой с изпъкнали от недоумение очи и щръкнали димящи уши.
Най-накрая се разсмях. С пълно гърло. Смях се, докато паднах от шезлонга и се проснах на пясъка до Уайърман, но също като него не докоснах чашата, която продължаваше да стърчи като фас в хотелска урна за угарки. По страните ми потекоха сълзи и светът започна да притъмнява, понеже достъпът на кислород до мозъка ми рязко намаля.
Без да спира да се кикоти, Уайърман запълзя следи избягалата масичка. Опита се да я хване, ала в последния момент тя се изплъзна, сякаш бе почувствала приближаването му. Той падна по корем, после се надигна, като се смееше и плюеше песъчинки. Легнах по гръб, поемайки си дъх на малки порции, но без да спирам да се кискам.
Така се запознах с Уайърман.
III
След двайсет минути масичката беше на предишното си място. Вече всичко бе наред, само дето никой от нас не можеше да погледне чадъра, без отново да избухне в смях. Едно парче се беше откъснало и сега чадърът се беше килнал над масичката като опърпан пияница, който се мъчи да изглежда трезвен. Уайърман пренесе оцелелия шезлонг в края на дъсчената пътечка и по мое настояване седна на него. Аз се разположих на самите дъски — нямах облегалка, но пък можех да се изправя много по-лесно и без да накърнявам достойнството си. Новият ми познат предложи да отиде до къщата и да донесе друга кана с чай, но аз отказах. В крайна сметка си разделихме напитката, като по чудо останала в чашата му.
— Вече сме водни братя — отбеляза той, когато я пресушихме до последната капка.
— Да не е някакъв индиански ритуал?
— Фраза от „Странник в странна страна“ на Робърт Хайнлайн, лека му пръст.
Хрумна ми, че нито веднъж не го бях виждал да чете, докато седеше на раирания шезлонг, но не му го казах. Мнозина избягват да четат на плажа, понеже от ярката светлина ги заболява главата. Съчувствах на всеки, който страда от главоболие.