Той отново прихна. Бе закрил устата си с две ръце — също като малко дете, — но смехът му пробиваше с лекота тази преграда.
— Стига толкова. Господи, стига. Май си разтегнах всички коремни мускули.
— Аз също.
Помълчахме известно време. Този ден от океана духаше прохладен ветрец с навяващ меланхолия привкус на сол. Съдраното парче от чадъра плющеше като корабно платно. Тъмното петно на пясъка, където се бе разлял чаят, вече бе почти изсъхнало.
Накрая Уайърман не можа да се въздържи и се изкикоти.
— Видя ли как масичката се опита да избяга? Тъпата масичка?
И аз се захилих. Бедрото и коремните мускули ме боляха, но се чувствах доста добре за човек, който едва не бе припаднал от смях.
— „Бягство от Алабама“ — добавих.
Дългокосият кимна, докато се опитваше да изчисти пясъка от лицето си.
— Парче на „Грейтфул Дед“ от хиляда деветстотин седемдесет и девета. Или някъде там. — Пак се закиска и постепенно кискането му премина в гръмогласен смях. — Не мога. Трябва да спра, но… Невестата на Кръстника! Господи!
— Само не й го казвай, става ли?
Той внезапно спря да се смее, но не и да се усмихва.
— Нямам такова намерение, muchacho. Но… заради шапката, нали? Голямата й сламена шапка. Като на Марлон Брандо в градината, когато си играе с момченцето…
Мислех, че повече няма да се засмеем, ала щом кимнах, отново започнахме.
— Ако зацвилим, когато ви запозная — започна той (двамата зацвилихме, като си представихме ситуацията), — ще кажем, че се си спомнили как счупих шезлонга, става ли?
— Става. Правилно ли съм разбрал, че тя наистина има връзка с мафията?
— Ти не знаеш ли?
— Не.
Той посочи „Розовата грамада“, която от това разстояние изглеждаше миниатюрна. На връщане ме чакаше доста дълъг път.
— Кой според теб притежава вилата, където си отседнал, amigo? Разбирам, че плащаш на агенция по недвижими имоти, но в чия банкова сметка отиват паричките ти?
— В сметката на госпожица Истлейк?
— Точно така. В сметката на госпожица Елизабет Истлейк. Предвид възрастта на дамата (тя е на осемдесет и пет), би могъл да я наречеш стара мома. — Той пак се разсмя и поклати глава. — Трябва да престана. Но, честно казано, отдавна не бях имал повод да се посмея така.
— И аз.
Уайърман ме погледна — еднорък човек, овалян в пясък — и кимна. В продължение на няколко минути се наслаждавахме на приказния изглед към океана. Всеизвестно е, че възрастните и болни хора идват във Флорида, понеже тук е топло почти през цялата година, но не бива да забравяме и ролята на Мексиканския залив. Целебна е дори гледката към тази обляна от слънцето, спокойна водна шир. Залив с главна буква. Достатъчно голям, за да хвърлиш в него много неща и да гледаш как изчезват завинаги.
Уайърман продължи:
— А кой според теб притежава къщите между твоята вила и тази хасиенда? — Той кимна към белите стени и оранжевите керемиди. — На всички местни карти е обозначено като „Гнездото на чаплата“, но аз й викам „El palacio de Asesino“.
— Пак госпожица Истлейк?
— Поздравления! Току-що пресметна правилно две плюс две.
— Защо си я кръстил „Двореца на убийците“?
— Когато мисля на английски, я наричам „Убежището на бандита“. — Той извинително се усмихна. — И знаеш ли защо? Защото ми прилича на къща, в която главният злодей от уестърн на Сам Пекинпа34 би се заселил на старини. Така или иначе има шест красиви вили между „Гнездото на чаплата“ и Салмън Пойнт…
— Която аз наричам „Розовата грамада“ — добавих. — Когато мисля на английски.
Уайърман кимна.
— „El Rosaldo Grande“. Хубаво название. Харесва ми. Колко време смяташ да останеш тук?
— Наех вилата за година, но, честно казано, не зная. Не се боя от жегите — тук, както разбирам, ги наричат лошия сезон, — но да не забравяме ураганите.
— Да, всички тук ги помним, особено след „Чарли“ и „Катрина“. Обаче къщите между „Гнездото на чаплата“ и Салмън Пойнт ще опустеят дълго преди сезона на бурите. Както и целият Дума Ки. Впрочем, това място трябва да се нарича Истлейк Айлънд.
— Островът на Истлейк? Да не искаш да кажеш, че всичко тук е нейно?
— Виж сега, дори на мен ми е трудно да кажа със сигурност, въпреки че в предишния си живот бях юрист. Някога островът принадлежеше на баща й заедно с голям терен от континентална Флорида на изток оттук. През трийсетте обаче той продаде всичко с изключение на Дума. Със сигурност госпожица Истлейк притежава северната част. — Ръката му описа широк полукръг във въздуха, за да ми покаже въпросния участък от острова (впоследствие щеше да ми каже за него, че е лишен от растителност като катеричката на стриптийзьорка). — Собствеността й се простира както върху земята, така и върху вилите, построени на нея — от „Гнездото на чаплата“, която е най-луксозната, до „Розовата грамада“, която е най-опасната за живеене. Това й носи сериозни доходи, от които тя не се нуждае особено, понеже баща й остави на нея и на другите си деца mucho dinero — много пари.
34
Американски режисьор и сценарист (1925–1984), известен с насилието във филмите си. — Б.пр.