— И колко от братята и сестрите й са още…
— Нито един — прекъсна ме Уайърман. — Дъщерята на Кръстника е последната издънка на фамилното дърво. — Изсумтя и поклати глава. — Трябва да престана да я наричам така — промърмори сякаш на себе си.
— Както кажеш. Аз обаче се питам защо останалата част от острова не е застроена. Като се има предвид бумът на строителството във Флорида, това ми се стори доста странно още първият път, когато минах по моста.
— Говориш като професионалист. Какъв беше в предишния си живот, Едгар?
— Строителен предприемач.
— И вече не се занимаваш с това?
Можех да се измъкна от директния отговор — все пак не го познавах достатъчно добре, за да бъда пределно откровен, ала не го направих. Може би заради истеричните пристъпи на смях, които бяхме споделили.
— Да — отвърнах.
— И какъв си в сегашния си живот?
Въздъхнах и извърнах глава. Загледах се в океана, където човек можеше да хвърли всичките си тъги и да наблюдава как изчезват безследно.
— Не знам точно. Рисувам… — млъкнах и зачаках смеха му.
Той обаче не се засмях.
— Няма да си първият художник, пребивавал на Сал… в „Розовата грамада“. Вилата има впечатляващо творческо минало.
— Шегуваш се. — Не бях забелязал свидетелства, потвърждаващи думите му.
— Ни най-малко — възрази Уайърман. — Там са отсядали Александър Колдър, Кийт Харинг, Марсел Дюшан35. Преди бреговата ерозия да застраши къщата от рухване във водата. — Той направи кратка пауза: — И Салвадор Дали.
— Не може да бъде! — възкликнах аз и поруменях, когато той учудено ме погледна. За миг почувствах как старият ми приятел гневът помрачава разума ми и ме задушава. „Мога да се справя“ — помислих си. — Извинявай, претърпях тежка злополука преди известно време и… — замълчах.
— Не е трудно да се досети човек — кимна събеседникът ми. — Ако не си забелязал, вдясно не ти достигат чаркове muchacho.
— И понякога… как да се изразя… забравям думите.
— Разбирам. Така или иначе не те лъжа за Дали. Живял е във вилата ти три седмици през хиляда деветстотин осемдесет и първа. — Изведнъж добави без никаква пауза: — Знам какво си преживял.
— Твърде се съмнявам. — Не исках да бъда груб, но за съжаление се получи точно така. И откровено казано, думите напълно отразяваха състоянието ми в момента.
Известно време Уайърман не продума. Вятърът все така развяваше скъсаното парче от чадъра. Казах си: „Май очертаващото се интересно приятелство помежду ни няма да се получи“, ала щом той заговори отново, гласът му звучеше спокойно и доброжелателно, сякаш изобщо не се бяхме отклонявали от основната тема.
— До голяма степен строителството на Дума е възпрепятствано от буйната растителност. Разбирам за морския овес, но другите буренаци не би трябвало да растат без напояване. Някой трябва да проучи това явление.
— Преди няколко седмици с дъщеря ми предприехме кратка екскурзия. На юг от хасиендата започва неизбродна джунгла.
По лицето на Уайърман се изписа тревога.
— При сегашното ти състояние Дума Ки Роуд не е място за екскурзии. Пътят е много разбит.
— Сякаш не знам. Интересува ме друго. Защо на негово място няма четирилентово шосе с велосипедни алеи от двете страни и луксозни жилищни сгради на всеки осемдесет метра?
— Защото никой не знае кой е собственикът на земята. Как ти се струва това обяснение като за начало?
— Сериозно ли говориш?
— Да. Госпожица Истлейк притежава територията от северния бряг до „Гнездото на чаплата“ на юг. В това няма никакви съмнения. Правото й на собственост е отразено във всички завещания.
— Завещания? Много ли са?
— Три. Всички са написани собственоръчно, обаче са заверени от три различни нотариуси и се различават по клаузите, засягащи Дума Ки. Във всички еднозначно е указано, че северната част на острова е завещана на Елизабет Истлейк от баща й Джон. Останалото се оспорва в съда. Вече шейсет години. На фона на тези безкрайни съдебни дела „Студеният дом“ на Дикенс изглежда като детска приказка.
35
Александър Колдър (1898–1976) — американски скулптор; Кийт Харинг (1958–1990) — американски художник и скулптор; Марсел Дюшан (1887–1968) — френски художник и теоретик на изкуството. — Б.пр.