— Но всички братя и сестри на госпожица Истлейк са мъртви, нали така?
— Да, обаче тя има племенници и племеннички, които също си имат дечица. Те са навсякъде по света, както гласи рекламата на боите „Шъруин-Уилямс“. Та именно те се съдят, но не с нея, а помежду си. Във всяко от завещанията на стареца госпожица Истлейк се споменава само във връзка с тази част на Дума Ки, която е кадастрирана от две геодезични компании — едната преди Втората световна война, а другата — по-късно. Цялата документация се съхранява в обществените архиви. И знаеш ли какво, amigo?
Поклатих глава.
— Госпожица Елизабет си мисли, че баща й е искал точно това. И аз, след като прегледах с адвокатското си око копията на трите завещания, съм напълно съгласен с нея.
— А к ой плаща данъците?
Той повдигна вежди, после се засмя.
— Харесваш ми все повече, младежо. Впрочем испанската дума за младеж е vato.
— Говорехме за предишния ми живот — напомних му. Бях се влюбил в този израз.
— Да, отплеснах се. Като специалист ще оцениш онова, което ще ти разкажа. И в трите завещания на Джо Истлейк има еднаква клаузи относно създаването на попечителски фонд, предназначен за плащане на данъците. Обаче с течение на времето инвестиционната компания, управляваща фонда, бе погълната от друга… която също бе погълната…
— Нещо обичайно за бизнеса в Америка — кимнах.
— Точно така. Така или иначе фондът никога не е бил застрашен от банкрут и данъците са били съвестно плащани всяка година.
— Когато парите говорят, и боговете мълчат.
— Тъй си е. — Уайърман се надигна, сложи ръце на кръста си и се изпъна. — Не искаш ли да се запознаеш с дамата? Сигурно тъкмо е станала — често подремва през деня. Мъчат я болежки, но даже и на осемдесет и пет пак е свежарка.
Помислих си, че сега не е времето да разказвам за кратката ни среща и съобщението, което бе оставила на телефонния ми секретар.
— Друг път. Когато веселието ни поутихне.
Той кимна.
— Ако искаш, ела утре по същото време.
— Ще видим. Беше ми много приятно.
Уайърман стисна дланта ми, загледан в остатъка от дясната ми ръка.
— Протеза нямаш ли? Или я носиш само в голяма компания?
Имах си специална история за подобни случаи — оправдавах се с болки в чуканчето, ала беше лъжа. Не желаех да мамя този човек. Донякъде защото той надушваше лъжата от километър, но най-вече защото не исках.
— Естествено взеха ми мерки още докато бях в болницата и всички ме уговаряха да я поръчам колкото се може по-скоро — особено физиотерапевтката и моят приятел психотерапевт. Казваха ми, че колкото по-бързо се науча да я използвам, толкова по-лесно ще се върна към нормалния живот.
— Ще забравиш миналото и ще продължиш да танцуваш…
— Да.
— Само че понякога никак не е лесно да забравиш.
— Никак.
— А понякога дори не бива.
— Не е съвсем така, но… — млъкнах и махнах с ръка.
— Почти уцели, а?
— Да. Благодаря за чая.
— Ела утре и пак ще те почерпя. Обикновено съм на плажа между два и три следобед — един час дневно ми е достатъчен, — но следобед госпожица Истлейк или спи, или се занимава с колекцията си от порцеланови статуетки… и естествено никога не пропуска предаването на Опра, следователно имам свободно време. Всъщност дори повече, отколкото мога да оползотворя. С една дума, ела. Все ще намерим за какво да си побъбрим.
— Добре — кимнах. — Предложението ме заинтригува.
Уайърман се усмихна и сякаш се подмлади. Отново се ръкувахме.
— Знаеш ли какво ми хрумна? — добави той. — Че приятелството, родено в смях, винаги е непредвидимо.
— Може би следващата ти работа ще е да пишеш афоризми на листчета, които слагат в китайските курабийки — подхвърлих.
— Има и по-лоши занимания, muchacho. Много по-лоши.
IV
На връщане се замислих за госпожица Истлейк, старицата със сламената шапка и големите сини кецове, която се оказа собственичка на флоридски остров. И не бе Невестата на Кръстника, Дъщеря на Милиардер… и покровителка на изкуството. В главата ми пак нещо се беше объркало и не си спомнях името на баща й (нещо простичко беше, едносрично) ала помнех ситуацията, описана от Уайърман. Никога не бях чувал за нещо подобно, а когато и изкарваш хляба като шеф на строителна компания, се сблъскваш с какви ли не странности в собствеността над земята. Помислих си, че ходът е изключително оригинален… ако, разбира се, някой искаше да запази малкото си кралство в цялата му дива прелест. Въпросът бе защо?