Вече бях изминал по-голямата част от разстоянието, делящо ме от „Розовата грамада“, когато усетих, че десният ми крак пламти от болка. Докуцуках до вилата, отидох в кухнята, пих вода направо от крана и прекосих дневната, за да отида в спалнята. Мярнах мигащата лампичка на телефонния секретар, но в този момент нямах никакво желание да прослушвам съобщенията от външния свят. Исках само едно — да сваля бремето от краката си.
Легнах и се загледах в бавно въртящите се перки на вентилатора на тавана. Май не бях обяснил много убедително липсата на протеза. Напомних си обаче, че и Уайърман не би могъл да ми отговори задоволително на въпроси от типа на „Как така един юрист е станал прислужник на богата старица?“ и „Какво му е хубавото на този друг живот?“
Докато размишлявах над тези неща, неусетно потънах в дълбока, необезпокоявана от сънища следобедна дрямка.
V
Събудих се, взех горещ душ и отидох в дневната, за да прослушам съобщенията на телефонния секретар. Мускулите ми не бяха схванати, както очаквах след близо трикилометровия преход. Вероятно на следващия ден щях да пропусна разходката, ала тази вечер се чувствах сравнително добре.
Съобщението бе от Джак. Майка му го била запознала с някой си Дарио Нануци, който с радост щял да разгледа картините ми в петък между четири и пет следобед в галерия „Ското“. Казал бил да занеса онези, които смятам за най-добри, но да не са повече от десетина. Никакви скици. Искал да види само завършени работи.
Усетих как ме изпълва лека тревога.
Стомахът ми се сви, бях готов да се закълна, че вътрешностите ми са се смъкнали поне с няколко сантиметра. Ала и това не беше най-лошото. Или болката, или сърбежът (а може би и двете) запълзяха към ръката, която бях изгубил преди злополуката. Казах си, че е пълна глупост да реагирам по този начин, след като до срещата остават цели три дни. Веднъж трябваше да представя проект за десет милиона долара пред градския съвет на Сейнт Пол, когато председател беше бъдещият губернатор на Минесота. Бях следил с трепет как двете ми дъщери минават през репетициите по танци, конкурсите за мажоретки, шофьорските курсове и безумния ад на юношеството. Нима всички тези събития можеха да се сравняват с това да покажа няколко свои картини пред галерист?
Ала щом се заизкачвах по стълбите към „Розовото мъниче“, краката ми сякаш бяха станали оловни.
Слънцето се снишаваше, обливайки голямата зала с разкошно и неописуемо оранжево сияние, но аз не изпитвах никакво желание да нарисувам залеза. Във всеки случай не и тази вечер. Светлината сякаш ме зовеше. Зовеше ме като снимката на отдавна забравена възлюбена, която си открил случайно в стара кутия със сувенири. Приливът продължаваше — чувах стържещите гласове на раковините даже и тук, на горния етаж. Седнах и започнах да разглеждам предметите, намерени на брега — перо, полиран от водата камък, запалка за еднократна употРийба, обезцветена от слънцето… В главата ми отново изплуваха стихове, но не от Емили Дикинсън, а от някаква стара песен: „Как красиво слънце струи през листата на дърветата.“ Дървета нямаше, но ако исках, можех да нарисувам едно на хоризонта. Можех да го нарисувам на фона на оранжевия залез и лъчите на слънцето да струят през листата му. Здравей, Дали.
Не се боях, че ще ме обявят за бездарник или плагиат. По-скоро се притеснявах сеньор Нануци да не ми каже, че талантът ми е мъничък. Или да ме посъветва да си запазя място в Художествения фестивал, който се провежда на тротоара на Вийнъс Авеню в центъра на Сарасота, където ще пожъна голям успех — „Туристите ще се избият за вашите очарователни имитации на Дали.“
И ако страховете ми се оправдаеха, как щях да реагирам? Можеше ли присъдата на един съвършено непознат човек да ме лиши от наскоро придобитата самоувереност, да отнеме новата радост в живота ми?
— Да — промърморих.
Да. Защото рисуването на картини не беше като изграждането на търговски центрове.
Нищо не пречеше да се откажа от срещата… само че бях обещал на Илзе да покажа картините си на специалист, а нямах навика да нарушавам обещанията, които съм дал на децата си.
Дясната ръка продължаваше да ме сърби — силно, едва ли не до болка, — но аз не й обръщах внимание. До стената вляво от мен бяха наредени десетина картини. Обърнах се към тях с мисълта, че ще се опитам да определя кои са най-добрите, ала не успях дори да ги погледна.
Том Райли стоеше до стълбите. Носеше само светлосиньо долнище на пижама, потъмняло от урина на чатала и от вътрешната част на единия крачол. На мястото на дясното му око имаше червено-черна съсирена каша. Струя кръв беше засъхнала на слепоочието му и се губеше в прошарените коси над ухото. Взираше се в океана с единственото си око, оранжевият залез озаряваше изпитото му бледо лице.