— Ами… да. Все пак всичките са нейни. — Той ме потупа по ръката. — Но знаеш ли какво, muchacho? Мисля, че довечера бутонът за твоя номер ще претърпи нервен срив.
— Не — възпротивих се машинално. — Недей.
— Аха… — измърмори Уайърман, сякаш разбираше мотивите ми. Кой знае, може пък наистина да ги разбираше. — Така или иначе ситуацията със загадъчното обаждане се изясни, макар че на Дума Ки обясненията невинаги се подчиняват на логиката. Както си личи и от твоята история.
— Какво искаш да кажеш? Да не би с теб да се е случвало… нещо подобно?
Той ме изгледа изпитателно. Едрото му загоряло лице не издаваше никакви емоции. Внезапен порив на хладния януарски вятър поръси с пясък голите ни глезени и развя косата на Уайърман, откривайки белега-монетка над дясното му слепоочие. Зачудих се дали го бяха ударили с гърлото на бутилка по време на кръчмарска свада и се опитах да си представя човек, който би могъл да го мрази дотолкова, че да иска да го убие. Не успях.
— Да, и на мен ми се случи… нещо подобно — отвърна той и сгъна по два пръста на всяка ръка, изобразявайки кавички. — Именно така децата стават… възрастни. И това дава възможност на учителите по английски да плямпат какви ли не глупости през първата година на… обучението по литература.
Разбрах, че няма намерение да ми разкаже историята си — във всеки случай не и сега. Ето защо го попитах доколко вярва на моята.
Той въздъхна и се излегна на шезлонга.
— Не злоупотребявай с търпението ми, vato. Може да не си прав за едно или за друго, но не си смахнат. Тази жена тук… тя е най-милата жена на света и аз я обичам, но понякога си мисли, че съм баща й и че се намираме в Маями през хиляда деветстотин трийсет и четвърта. Понякога слага някое от порцелановите си човечета в кутия за курабийки и я хвърля в езерото със златните рибки, което се намира зад тенис корта. Трябва да го извадя, докато тя спи, иначе ме чака грандиозен скандал. Защо го прави? Нямам представа. Боя се, че след няколко месеца ще се наложи постоянно да носи пелени за възрастни.
— Какво намекваш?
— Намеквам, че добре познавам loco — лудите. Познавам и Дума като петте пръста на ръката си и възнамерявам да опозная и теб. Вярвам, че си видял мъртвия си познат.
— Наистина ли?
— Наистина. Verdad. Въпросът е какво смяташ да правиш, ако не искаш да видиш как го погребват, задето — прощавай за вулгарността! — маже масло върху твоята бивша филия…
— Не искам. Макар че за миг изпитах желание да… не знам как да го опиша…
— Да му отрежеш пишката и да му избодеш очите с нажежена вилица за барбекю. Това ли ти се прииска, muchacho? — Уайърман изобрази пистолет с палеца и показалеца на дясната си ръка и се прицели в мен. — Бях женен за едно мексиканско девойче и знам какво е ревността. Нормално. Естествена първосигнална реакция.
— Да не би жена ти да… — млъкнах, понеже си спомних, че се познавам с този човек само от един ден. Лесно бе да забравя този факт. Уайърман умееше да се сближава с хората.
— Не, amigo, доколкото ми е известно. Друго направи — умря. — Лицето му остана безизразно. — Да не говорим за това, става ли?
— Става.
— За ревността трябва да помниш едно — че идва и си отива. Като тукашните следобедни дъждове по време на дъждовния сезон. Казваш, че си го преживял. Така и трябва да бъде, понеже вече не си й campesino. Друг е въпросът — какво ще предприемеш по отношение на този Том? Как ще му попречиш да сложи край на живота си? Защото знаеш, че той ще го направи след щастливия семеен круиз, нали?
Помълчах известно време. Опитвах се да си преведа последната испанска дума campesino. Вече не съм неин стопанин? Точно така. Това бе горчивата истина.
— Muchacho? Какъв ще е следващият ти ход?
— Не знам. Имам електронния му адрес, но какво трябва да му напиша? „Скъпи Том, тревожа се да не посегнеш на живота си, моля те, отговори ми възможно най-скоро.“ Бас държа, че по време на отпуската няма да проверява електронната си поща. Има два развода. Още плаща издръжка на втората си съпруга, но не поддържа отношения нито с нея, нито с първата. Имаше детенце, което умря съвсем мъничко от спина бифида — вроден дефект на гръбнака — и… какво? Какво има?
Уайърман се бе привел и гледаше към водата, където пеликаните се гмуркаха, наслаждавайки се на своя следобеден чай. Позата му сякаш казваше: „Отвратен съм.“
Той се обърна към мен:
— Стига си увъртал. Прекрасно знаеш кой може да говори с него.
— Пам? Имаш предвид Пам ли? — Той ме наблюдаваше безмълвно. — Ще кажеш ли нещо, или само ще си седиш така?