― Хубаво.
― Заявих ѝ, че зомбитата не правят секс.
Връщам тавата на мястото ѝ и продължаваме нататък. Роуз се придвижва по пътеките между стелажите, като едновременно с това протестира срещу броя обаждания от баба напоследък и как всяко от тях е засягало мен.
― Късно вечер, рано сутрин ― изрежда и хвърля пакет крекери в количката.
Баба и Роуз спорят за спорта още откакто Роуз е била на три или поне такива легенди се носят. Според баба Роуз ругае прекалено много, работи прекалено много и не се прибира никак често у дома.
― Ако тя те праща при мен, значи си здраво загазила.
― Постарах се да мина дванайсети клас ― заявявам в опит да се защитя.
― Ако се беше постарала, щеше да минеш. Можеш да го постигнеш със затворени очи.
Мисля си как се излежавах зад училището, когато трябваше да съм в час ― слънцето огряваше лицето ми, а топлата трева обгръщаше тялото ми.
Очите ми бяха затворени през по-голямата част от времето.
― Животът започва наново ― отсича Роуз, сякаш е нещо, което можеш да си поръчаш.
Връщаме се при колата и забелязвам листовка, която рекламира банда на име „Холоус“. На секундата разбирам, че бандата е на Лола. Това бе името, което тя и Хироко избраха за въображаемата си банда още в девети клас. Беше надраскано на подвързиите на учебниците им, по папките им, по ученическите им чанти. Лола направи дизайн за тениски и поръча отпечатването им още преди създаването на групата.
Разглеждам листовката, а Роуз прибира и последната пазарска торба в багажника. На снимката те двете чакат на автобусна спирка заедно с китарата на Лола и всички ударни инструменти на Хироко.
― Стари приятели ― обяснявам на Роуз.
― Старите приятели пишат ― процежда глас зад гърба ми. Обръщам се и заварвам Лола пред себе си.
Не е чак такава изненада, като се има предвид, че живее наблизо и очевидно в момента поставя листовки под чистачките на паркираните коли. Аз обаче го усещам като малко чудо, все едно се е понесла по въздуха от миналото: ниска и закръглена, с кестенява коса и маслинена кожа. Иска ми се да я прегърна, но ме е страх, че ако го сторя, ще си изпея всичко и ще се разрева тук, насред паркинга.
― Мина доста време ― изтъквам, за да запълня тишината.
― Наистина прекалено много ― потвърждава тя, докато играе с обицата си, която в сумрака на паркинга прилича на нокът. ― Помислих, че си умряла.
― Щях да ти кажа, ако бях умряла.
Не се усмихва, но спира да върти нокътя. Знаех, че ако ѝ кажа за Кал, ще ми прости на мига. Но и съм убедена, че ще се почувства виновна без да има причина за това. Плюс това не ми се струва редно да го изстрелям на някакъв си мърляв паркинг, докато Роуз прибира тоалетната хартия в багажника.
― До голяма степен дванайсети клас погълна всичко останало ― казвам ѝ, а тя пристъпва леко напред и докосва косата ми, сякаш едва сега забелязала, че е по-къса и изрусена почти до бяло.
Очите ѝ ме обхождат цялата, черната ми тениска, джинсите, кльощавата ми фигура. Тя е облечена в къса сребриста рокля и аз полагам усилия да не изглеждам така безцветна, както се чувствам.
― Не ти ли харесва? ― питам и прекарвам ръка през косата си.
― Харесва ми ― отвръща тя.
― Прощаваш ли ми?
Тя остава взряна в мен за известно време, а после взема листовката от ръката ми.
― Тази вечер „Холоус“ свири на място наречено „Пералнята“ ― информира ме и надрасква набързо номера си на листчето. ― Хенри ще присъства и ако наистина съжаляваш, ще дойдеш независимо от това.
Връща ми обратно листовката, целува ме по бузата, яхва велосипеда си и отпрашва, преди да успея да скалъпя някакво извинение или отказ. Чувам крясъка ѝ чак когато се отдалечава:
― Слава богу, че се върна.
Излизаме от паркинга и аз разказвам на Роуз за Лола и Хироко. Лола е вокалист и китарист. Хироко свири на глокеншпил[9] и някакви ударни инструменти, които дори не успявам да изрека. Изпълняват и кавъри, но пишат голяма част от песните си сами. Докато говоря, в паметта ми изплува споменът за бележките с текстове, които си разменяха в час, докато учителите не гледаха.
Пъхам листовката в джоба си. Лола ми липсва и ми се ще да ми прости, но просто няма начин тази вечер да отида в „Пералнята“. Животът е достатъчно депресиращ и без да виждам Хенри и Ейми да се целуват.
― Като стана дума за приятели от училище ― подхваща Роуз, ― онзи ден се натъкнах на София, майката на твоя приятел Хенри. И добре, че стана така. Споменах ѝ, че ти бях намерила работа в болницата, но нещата не се получиха и тя предложи позиция в книжарницата.