Роуз бъбри бързо, така че ми отнема известно време да възприема чутото и да го осмисля. Да работя редом с Хенри по осем мъчителни часа на ден. Дори смените ни да не съвпадат, пак няма как да го избегна. Той винаги е в книжарницата. Спи там. Ще лежи на литературното канапе и неизменно ще дрънка за Ейми.
― He ― отсичам.
― He?
― He ― заявявам още по-категорично. ― Благодаря, но не. Кажи на София, че съм си намерила друга работа.
― Намерила ли си друга работа?
― Очевидно не.
― Тогава ще приемеш тази. Започваш утре в десет. София каза, че им трябвал някой с компютърна грамотност и социални умения и мисля, че ти си точният човек.
― Вече нямам социални умения.
― Самата истина, но предпочетох да не споделям този факт с нея. Не съм ѝ казвала и нищо друго. Не знаят за Кал. Нямат представа, че си се провалила в дванайсети клас. Мислят, че си даваш една свободна година преди университета. Нужно им е единствено някой да каталогизира стоката и да поддържа базата данни. Можеш да го вършиш, нали така?
Признавам, че мога да го върша. Просто не искам да го върша.
Нямам желание да я информирам за унизителното ми положение с Хенри, но след като не ми оставя друг избор, ѝ казвам как съм го харесвала, за последната нощ на света, за Ейми, писмото, обяснението ми в любов и как той пренебрегна въпросното обяснение. Всяко друго човешко същество би разбрало защо не мога да приема работата.
― Просто ще се наложи да го превъзмогнеш.
Е, Роуз не е като другите хора.
― Искаш да се криеш. Искаш единствено да бъдеш нещастна, но това няма да се случи. Приемаш мястото в „Зовящи книги“. Няма да прекараш и един ден в леглото с поглед, втренчен в тавана ― Роуз паркира колата срещу склада. Излизам и тръшвам вратата.
С всяка пазарска торбичка, внесена вътре, съм все по-твърдо решена, че няма да работя заедно с Хенри.
― Ще бъде крайно вбесяващо. Ще бъде унизително.
― Това е животът ― изтъква Роуз. ― И в някакъв момент трябва да се върнеш обратно към него.
― Предпочитам да чистя тоалетни. Нека чистя тоалетни. Позволи ми да потърся работа като чистачка на тоалетни ― започвам да редя консерви на рафтовете.
― Още го харесваш ― заключва Роуз, докато ми ги подава.
― Не го харесвам. Никого не харесвам.
Някои хора се отдават на безразборен секс, за да превъзмогнат скръбта, но при мен се получи точно обратното. Скъсах с Джоъл. Не съм целувала никого от погребението насам. Нямам желание да целувам никого. Нямам желание да виждам хора да се целуват. Определено не желая да виждам как Хенри целува Ейми.
― Това е условието ми да останеш да живееш тук ― обявява Роуз и гласът ѝ заглушава мислите ми. ― Всяка сутрин ставаш и ще отиваш на работа. Или това, или ще те запиша обратно в дванайсети клас. На осемнайсет си, така че можеш да избереш сама. Оставаш и изпълняваш каквото кажа или се изнасяш.
Поставям последната консерва на рафта.
― Съжалявам ― промълвява Роуз в обгърналата ни тишина. ― Не исках да прозвучи така брутално. Просто ужасно се тревожим за теб, мамка му.
Отивам в банята и хлопвам вратата, защото това е единствената врата, която мога да хлопна. Стоя и се гледам в огледалото. Аз съм непозната, за която имам само смътен спомен. Отрязах дългата си коса около седмица след погребението. Беше странна вечер. Онова, което помня най-ясно, е небето. Не бях виждала такова небе преди. Плоско и без звезди, все едно светът се беше превърнал в кутия с капак. Не можах да спя. Стоях на терасата, взирах се нагоре c ясното съзнание, че някъде там имаше планети, звезди и галактики, но аз вече не вярвах в тях.
Харесва ми да съществува връзка между онази Рейчъл, която бях преди да умре Кал ― момичето с дълга руса коса, отдадената на науките, момичето, което носеше рокли, защото бяха по-лесни за събличане по бански ― и Рейчъл с късо остриганата коса, онази, която вече не облича бански и не я е грижа как изглежда.
― Просто искам да си станеш отново ти ― Роуз потраква с нокти по вратата и извиква името ми. ― Помниш ли онзи ден ― подхваща Роуз и аз веднага разбирам кой ден има предвид, без да посочва дата, място или час. Започва да го описва, а аз искам да спре, но нямам желание да го правя на голям въпрос. Не се беше случило нищо особено и същевременно с това всичко.
Роуз беше дошла да ни посети през лятото, преди да започна дванайсети клас. Пристигна у дома от Чили, цъфна в ранните сутрешни часове, както постъпваше обикновено, изникна в кухнята с кафе, кроасани и вестници. Беше лято. Горещо още от зазоряване. Ядохме на терасата и Роуз ни съобщи, че била посетила нос Хорн в най-южния край на архипелага Огнена земя в Чили. Отвъд него са Южните Шетлъндски острови на Антарктида, отделяни от протока Дрейк.