― Свързващата точка между Атлантическия и Тихия океан ― обяви Кал, който четеше от екрана на телефона си, като побутваше очилата си с кокалчетата на пръстите си и издирваше повече информация. Продължаваше да чете, а Роуз качи крака на парапета и обяви:
― Първото ви пътуване. Където и да отидете, заедно или поотделно, което и място да изберете, аз ще ви дам пари за него.
Роуз не даваше обещания, които не възнамеряваше да спази. С Кал започнахме да кроим планове. Щяхме да заминем заедно, това беше сигурно. Щях да изчакам и той да завърши дванайсети клас. Трудната част беше да решим къде.
― Предложението още важи ― уведоми ме Роуз тази вечер. ― Избери място.
Избирам миналото.
Банята е прекалено малка. Роуз продължава да почуква. От огледалото ме гледа непознатото момиче. Замислям се колко приятно бих се почувствала да се кача в колата и отново да подкарам, без да мисля за нищо друго освен за пътя.
Отключвам вратата на банята и излизам.
― Може ли поне да го обсъдим? ― пита и аз отвръщам утвърдително.
― Но утре. Днес мисля да отида да чуя бандата на Лола.
Вземам листовката и Роуз ми подава резервния ключ за склада. Изглежда притеснена и аз я целувам по бузата.
― Отпусни се, убеди ме. Отново съм жива.
― Не съм идиот. Ще караш наоколо цяла вечер, за да избегнеш разговора.
Май се кани да покрещи още малко, но вместо това замълчава за минута и се обляга на кухненския плот.
― Добре ― взема една ябълка. ― Излез. Добра идея.
― Благодаря ― отговарям и вече съм на път към външната врата, когато тя ме извиква.
― Но направи снимка на Лола на сцената и ми я прати ― настоява и захапва ябълката. ― Дай ми доказателство, че живееш.
Баба все казва, че Роуз е прекалено умна, като че това е недостатък: прекалено авантюристична, прекалено откровена, прекалено нестандартна, прекалено шумна. Това са качествата, които харесвам у Роуз. Или поне преди беше така, защото сега вече работят срещу мен. Ще се наложи да посетя клуба, но преди това карам по старите места и отлагам неизбежното с още няколко минути.
Всичко изглежда същото: улиците, магазините, къщите. Отминавам гимназията „Грейстаун“, където мама преподаваше естествени науки, а аз ходех на училище. Кал посещаваше частно училище с добра музикална програма в другата част на града, защото свиреше на пиано.
Паркирам пред старото ни жилище на Матюс Стрийт ― боядисана в кремаво едноетажна къща в калифорнийски стил с три спални. Който и да живее сега в нея, е запазил столовете и растенията на предната веранда, само че сега на стената са подпрени чужди велосипеди, а на алеята са паркирани чужди коли.
Когато живеехме тук, задната фасада беше от стъкло. Помня как една вечер с Кал седяхме в дневната и навън започна лятна буря. И двамата обичахме бури. Допадаше ни градиращото напрежение въздуха, електричеството трупащо се в облаците над нас и на земята и как се сближаваха помежду си.
Кал проявяваше интерес към науките и го биваше в тях, но не ги обичаше. Не и по начина, по който ги обичах аз. Харесваше ги заради всички възможности, но вярваше и в други неща като пътуване във времето и свръхестественото. Помня как веднъж спорехме дали съществуват духове. Според Кал съществуваха. Според мен ― не. Мама обясни на двама ни защо според Втория закон на термодинамиката няма как да съществуват.
― Човешките организми представляват изключително подредени системи и веднъж като се разбъркаме дотолкова, че да не подлежим на поправка, вече не се пренареждаме.
Въпреки всичко Кал все пак избра да вярва в тях. Аз останах на страната на науката.
Но след погребението, след като всички бяха напуснали църквата, аз останах в очакване на духа на Кал. Все така не вярвах в тях, но ме беше обсебила тази налудничава идея, че понеже той вярваше, можеше при него да се получи. Представях си, че ще каже „Ето, Рейч. Тук съм.“ и ще вдигне ръка да ми покаже как слънчевата светлина струи през него. Духовете обаче не са нищо друго освен прах и въображение и в крайна сметка погребалният агент ми каза, че се налага да си тръгна. Скоро щеше да започне друго погребение.
Замислям се за ултиматума на Роуз. Да остана тук или да си вървя у дома. Кал е навсякъде, но поне в града няма да мисля за вълните, които ни го отнеха.