Хенри
Работното ни време в „Зовящи книги“ е гъвкаво. Отваряме най-късно в десет и се стараем да е отворено най-малко до пет, но понякога оставаме и до по-късно. Почти винаги сме отворени за среднощни спешни книжни ситуации.
В петък вечер обаче е затворено, защото тогава си устройваме семейна вечеря в „Шанхайски кнедли“. Тъкмо внасям вътре стелажите на колела от тротоара, преди да затворя, когато Лола нахлува и обявява, че току-що е видяла Рейчъл.
Няма нужда да питам за коя Рейчъл става дума. Има само една Рейчъл. Онази Рейчъл. Рейчъл Суийти. Моята най-добра приятелка, която се премести преди три години и напълно забрави за мен.
След като си тръгна, ѝ писах писма ― дълги писма ― и ѝ разказвах новините около книжарницата. Писах ѝ за Джордж, мама, татко, Лола и Ейми. Тя ми изпращаше в отговор писма от по един абзац, после писмата прераснаха в имейли от по един абзац, след това започна да ме добавя към групови имейли и накрая изцяло спря да пише.
― Пренебрегва ме ― казвах на Лола всеки път, щом Рейчъл ѝ пратеше дълъг имейл. ― Казвала ли ти е нещо по въпроса? ― питах я, а тя поклащаше глава. Лола е калпав лъжец. Рейчъл със сигурност ѝ бе казала нещо, но Лола беше твърде лоялна, за да ме осветли, така че ми оставаше единствено да се чудя.
― Косата ѝ вече е къса и изрусена до бяло ― уведомява ме Лола и аз започвам да се чудя как изглежда Рейчъл, макар хич да не ми се иска да го правя. Нямам желание да обмислям как изглежда или с какво се занимава. ― Все още не ми е много ясно защо престанахме да бъдем приятели, но престанахме, така че наистина не желая да слушам.
Лола се обръща с гръб към щанда и се набира отгоре му, за да се добере до купата с бонбони. Взема си един и казва:
― Тя се е върнала и аз искам да прекарвам време с нея, така че ще трябва да го превъзмогнеш.
― Превъзмогнал съм го. Напълно. Също и това, че пишеше на теб, а на мен не. Превъзмогнал съм това, че не си вдигаше телефона. Повече от превъзмогнал съм факта, че напусна града, без да се сбогува.
― Аз разбрах, че си ѝ писал, за да ѝ кажеш, че си се успал.
― Затова не ми пишеше? Защото аз винаги се успивам. В почти всеки ден от живота си и Рейчъл го знае. Можеха да минат с колата покрай книжарницата, да ме събуди и да каже довиждане.
― Явно наистина си го превъзмогнал.
― Но знаеш ли как постъпи тя вместо това? Прати ми съобщение гласящо, че моят екземпляр от „Американски богове“[11] е на стълбите пред къщата им. Заваля, преди да стигна до тях. Книгата беше абсолютно съсипана.
― За твой късмет работиш в книжарница и имаш на рафта си още пет екземпляра плюс два в личната ти колекция.
― Не в това е въпросът.
Подава ми листовка.
― „Холоус“ ще свирят тази вечер в „Пералнята“. И за твое удобство мястото се намира от другата страна на улицата.
Лола и Хироко свирят заедно официално като групата „Холоус“ от единайсети клас. Неофициално мечтаят да създадат групата още от осми. Напомнят на смесица от „Аркейд Файър“, „Дъ Гоу-Битуийнс“ и „Карибу“ и наистина ги бива.
В петък вечер, когато клубът осигурява жива музика, свирят в „Пералнята“. Собственикът е приятел на бащата на Лола, така че Лола е сключила сделка с него ― „Холоус“ свирят като подгряваща група за основните изпълнители и получават процент от парите, събрани за вход преди десет.
Спуска се обратно на пода.
― За да съм напълно честна, поканих Рейчъл. Трябва да дойдеш и да оправиш нещата с нея.
Обещавам да се опитам, но съм убеден, че „оправянето“ на отношенията ни дори не е вариант. Не можеш да „оправиш“ факта, че някой те е забравил. В противен случай през остатъка от живота си непрекъснато ще се тревожиш дали няма да забрави за теб, както вече веднъж е правил. Винаги ще знаеш, че той може без теб, а ти без него ― не.
След като Лола си тръгва, заключвам и се запътвам към „Шанхайски кнедли“. По пътя отвличам мислите си от Рейчъл, като се отдавам на спомени за Ейми. Цял ден съм държал телефона си на беззвучен режим и умишлено не съм го поглеждал, защото е универсална истина, че наблюдаваният телефон не звънва, особено като очакваш съобщение от бившата си приятелка.
Има пропуснато обаждане от нея, но не и съобщение.
Двоумя се дали да ѝ позвъня, или не, когато се сблъсквам с Грег Смит. Свел съм поглед и той стърчи на пътя ми, така че рамото ми закача неговото. Пренебрегвам го и продължавам да вървя. С Грег бяхме в един клас в училище и всеки път като го видя, ме навежда на съмнения във Вселената. Пълен идиот е, но има свръхбели зъби и прекрасна коса. Защо Вселената възнаграждава идиотите? Със сигурност ако не искаш идиотите да победят, не ги създаваш с подобен външен вид.