Ръцете ми търсят съня във въздуха, но вместо това напипват ухото на Джаф, лабрадора на Кал. След погребението все още не мога да се отърся от спомена за дългата колона в черно, той ме следва навсякъде. Обикновено спи на земята до леглото ми или на прага на стаята ми, но последните нощи прекара до приготвените ми куфари. Не мога да го взема със себе си.
― Ти си куче на океана ― прекарвам пръст по носа му. ― Ще полудееш в града.
След сънищата за Кал никога не успявам да заспя отново, така че прескачам през прозореца навън и поемам към плажа. Луната е три четвърти празна. Нощта е гореща като ден. Баба окоси тревата в края на миналата седмица и по стъпалата ми полепват топли зелени стръкчета, докато вървя.
Между нашата къща и водата няма почти нищо. Има шосе, малък участък, обрасъл с шубраци, и после дюни. Нощта е преплетено кълбо от миризми. На сол и дървета; дим от огън в далечния край на плажа. Също и от спомени. За плуване и вечерни разходки, за лов на рапани, малки рибки и морски звезди.
Близо до фара е мястото, където на брега беше изхвърлен клюномуцунест кит: шестметров гигант с притисната към пясъка дясна страна на главата и единственото видимо око отворено. По-късно наоколо му се събра огромна тълпа ― учени и местни, дошли да го изучават или да зяпат. Но в началото в сутрешния хлад там бяхме само аз, мама и Кал. Аз бях само на девет и с дългия си клюн китът ми изглеждаше наполовина морско създание и наполовина птица. Така отчаяно желаех да опозная водата, от която беше излязъл, нещата, които вероятно бе видял. С Кал прекарахме целия ден в ровене из книгите на мама и в интернет. Клюномуцунестият кит е смятан за едно от най-слабо разбираните създания на морето, вписах в дневника си. Обитава толкова големи дълбочини, че налягането е смъртоносно.
Не вярвам в духове и минали животи, нито в пътувания през времето или в което и да било от странните неща, за които Кал обичаше да чете. Но всеки път, щом се озова на плажа, си пожелавам всички да се върнем обратно ― към деня с кита, към деня, когато се преместихме тук, към всеки ден, преди той да умре. С информацията от бъдещето ще бъда подготвена. Ще го предпазя, когато опасността наближи.
Късно е, но на плажа все още има хора от училището, така че се отдалечавам до по-спокойно местенце. Окопавам се в дюните, заравям краката си чак до бедрата и впивам поглед във водата. Озарена е от луната и от цялата ѝ повърхност струи сребро.
Искам да вляза, но не мога. Искам да бъда близо до плажа и надалече от него. Помъчих се да плувам, без да мисля за деня, когато се удави Кал, но се оказа невъзможно. Чувам думите му. Чувам стъпките му в пясъка. Виждам го да се дави: дълга крехка дъга, която изчезва в морето.
Не съм сигурна от колко време съм тук, когато чувам мама да се приближава по дюните. Стъпалата ѝ едва се задържат на пясъчната повърхност. Сяда до мен и пали цигара, като пази огънчето с ръка.
След като Кал умря, тя отново пропуши. Открих ги с татко да се крият зад църквата след погребението. Застанах мълчаливо между двама им, хванала свободните им ръце, и си пожелах Кал да беше там, та да стане свидетел на това странно явление ― пушенето на родителите ни. След развода им преди десет години, татко започна да работи за „Лекари без граници“. Мама преподава естествени науки в гимназията „Сий Ридж“. През целия ни живот бяха наричали цигарите „смъртоносни клечки“.
Гледаме водата. Мама също вече не влиза в нея, но всяка вечер стоим на мястото, където водата среща сушата. Тя беше тази, която научи двама ни с Кал да плуваме: как да загребваме, как да я изтласкваме и да контролираме движението ѝ. Точно мама ни каза да не се боим. „Обаче никога не плувайте сами“ ― заръча ни и с изключение на един-единствен случай, ние спазихме обещанието си да не го правим.
― Значи багажът ти е готов? ― пита и аз кимам.
Утре отпътувам от Сий Ридж за Грейстаун, предградие на Мелбърн, където живее леля ми Роуз. Пропилях дванайсети клас и тъй като не планирам да го повтарям догодина и тук съм напълно безполезна, тя ми намери работа в кафенето на болница „Сейнт Албърт“, в която е лекар.
С Кал израснахме в Грейстаун. Преместихме се в Сий Ридж преди три години, когато аз бях на петнайсет. Баба имаше нужда от помощ, а не ни се искаше да продава къщата. Гостувахме ѝ през всяка ваканция, зимна и лятна, още откакто бяхме родени, така че Сий Ридж ни беше като втори дом.