― Ейми те е разкарала ― провиква се, след като съм го отминал. Принципно смятам, че е най-добре да не влизам в контакт с Грег. Но всеки път, когато ме предизвика, в крайна сметка се поддавам. Влизам в контакт, когато нарича сестра ми откачалка. Влизам в контакт, когато нарича мен откачалка. Влизам в контакт, когато нарича Лола лесбийка, все едно в това има нещо нередно. Влизам в контакт, когато заявява, че всяка поезия е боклук. Склонен съм да призная, че част от поезията е боклук. Ако Грег пишеше поезия, нямаше как тя да не е боклук. Но Пабло Неруда, Т. С. Елиът, Уилям Блейк, Луис Борхес, Емили Дикинсън ― ако трябва да посоча няколко ― са далече от боклук, както можете да установите и сами.
― Всъщност не ме разкара. Все още сме заедно. Заминаваме на дванайсети март ― уведомявам го и продължавам по пътя си, преди да е успял да изплюе някоя глупост. Рано или късно ще установи, че го лъжа, но дотогава аз няма да съм наоколо. Една от страхотните страни на това да завършиш гимназия е, че най-сетне можеш да се спасиш от тъпаците.
Докато стигна до ресторанта, настроението ми е неспасяемо лошо. Винаги си поръчваме кнедли със свинско, кнедли на тиган, уонтони с лют сос чили, калмари със сол и пипер, скариди и пролетни рулца.
Продължихме да спазваме традицията, дори след като мама си тръгна. Изнесе се от книжарницата, но продължава да присъства на вечерите и поне за час отново сме семейство.
Май Ли както винаги е на входа. Ресторантът е на семейството ѝ. Познавам я от училище. Тази година започна да учи журналистика, но голямата ѝ любов са поетичните пърформанси на стиховете, които пише на телефона си, докато ходи. Не мога да преценя дали принципно говори като на сцената или само аз я чувам така.
― Как при теб живот, Хенри? ― пита.
― Живот при мен лайнян.
― Защо лайнян?
― Лайнян, защото Ейми ме заряза.
Престава да подава менюта на клиенти и предоставя на новината паузата, която заслужава.
― Майната му на живот тогава, Хенри ― казва и ми подава меню. ― Струва ми се, че се карат.
― Наистина ли?
― Никой не яде. Крещяха ― обяснява и аз поемам нагоре по стълбите.
Мама и татко не крещят. Те са от типа хора, които цитират различни литературни произведения и се опитват да говорят за проблемите си. Не си крещяха дори когато мама се изнесе. Тишината в книжарницата беше така оглушаваща, че двамата с Джордж отидохме при съседа ни Франк, за да избягаме. Но дори когато останаха сами, съм убеден, че воюваха в мълчание.
Стигам до масата и виждам, че Май Ли е имала право ― карат се.
По време на петъчните ни вечери обикновено говорим нонстоп за книги и за света. Миналата седмица започнахме от Джордж. Тя беше чела „1984“ от Джордж Оруел и „Единственото сигурно място“ от Таня Ънсуърт. Беше започнала „Пътят“ от Кормак Маккарти.
Първото правило на семейната ни литературна дискусия е да не отделяш цяла вечност да разказваш сюжета. Трябва да го вкараш в максимум двайсет и пет думи, но разполагаш с безкрайно време да представиш мислите си за книгата.
― Оруел ― свят контролиран от върхушката. Ънсуърт ― действието се развива в свят след глобалното затопляне. Маккарти ― баща и син, оцеляващи в постапокалипсис.
Попитах я какво я привлича в тези ужасни светове и тя замълча за миг, за да обмисли въпроса ми. Това, което харесвам у Джордж, е, че приема сериозно идеите на книгите и дискусиите върху тях.
― Предимно персонажите, не толкова света. Как действат хората, когато са изгубили всичко или когато е опасно да мислят за себе си.
Разговорът се насочва към мен. „Където се връщат нещата“ от Джон Кори Уейли. Бях донесъл екземпляри от книгата със себе си и ги раздавам. Нямам желание да издавам прекалено много, затова им казвам единствено, че се разказва за Кълън Уитър, момче, чийто брат изчезва. Книгата започва с описание на първите трупове, които разказвачът някога е виждал. След това начало не можах да спра да чета.
Мама говори за „Жестокото присъствие на времето“ от Дженифър Игън и изглежда тъжна, докато обяснява на двама ни с Джордж, че времето е онова, което се разпорежда с нас. Татко също беше чел книгата и мигновено се натъжи. Може би любовта беше тази, която се разпорежда с нас.
― Може би ― отвърна татко, когато по-късно му споменах какво съм си помислил. ― Но ми се ще да вярвам, че любовта е малко по-милостива от времето.
Тази вечер нещата са съвсем различни. Няма разговори за книги. Татко набучва кнедла със скариди право през средата.