― Трябва да поговорим с вас ― обявява мама със същия тон, както когато повдигнаха темата за развода. „Трябва да поговорим с вас“ никога не предвещава добри новини.
― Майка ви смята, че е време да продадем книжарницата ― вметва татко и става пределно ясно, че той не желае да го прави.
― Получихме няколко сериозни оферти ― добавя мама. ― Говорим за значителни суми.
― Нужни ли са ни значителни суми? ― пита татко.
― Книгите втора ръка не са точно процъфтяваща индустрия ― отвръща мама. ― Какви са приходите днес, Хенри?
Напъхвам цяла кнедла в устата си, за да не се налага да отговарям.
Истина е, че антикварните книжарници не са процъфтяващ бизнес и е ясно, че според мама няма да се превърнат в такъв. Както Ейми повтаря постоянно: Хенри, събуди се и се запознай с интернет. Но означава ли това задължително, че трябва да я продадем? Не знам. „Значителна“ и „сума“ са две думи, които представляват сериозен довод.
Работата е там, че в нашето семейство всеки има право на глас, така че мама и татко не могат да вземат решение без нас. Джордж се взира в чинията си със свирепа настоятелност, все едно се надява да я превърне в портал и да изчезне през него. Допускам, че още не е обявила своя вот. Всяка вечер играе на „Скрабъл“ с татко и обожава да чете до витрината с Рей Бредбъри в скута си. Но мама ѝ липсва страшно много ― чувал съм я да плаче в стаята си. Ще гласува заедно с мен, защото не желае да взема страни. Това прави моя вот решаващ.
― Искаш ли да работиш в книжарницата, докато замре напълно, Хенри? ― пита мама.
Татко посочва, че не намира въпроса за честен, а тя отвръща, че е свободен да излезе с контрааргумент и той казва:
― Ако се отказваме от нещата, които обичаме, в тежките моменти, светът би бил ужасно място.
Тук опира до нещо повече от книги и това е причината Джордж да се съобразява с моя вот.
Вглеждам се в бъдещето ― да речем след двайсет години ― и ми е ясно, че е доста малко вероятно още да поддържаме книжарницата. Виждам се да седя зад щанда, да чета Дикенс на мястото на татко, да разговарям с Фрида, а струящото през витрините слънце да осветява тоновете прах и реликвите, каквито представляват книгите втора ръка. Виждам се как вечер отивам да работя на друго място, за да плащам сметките, както се налагаше на татко да постъпва на няколко пъти през годините. Накрая пред мен се разкрива свят без книги, в който книжарниците за употребявани книги нямат място. В главата ми се връща онзи момент, когато Ейми ми зае пари, за да платя пътната застраховка.
― Ако искаш да имаш живот, Хенри, ще се наложи да си намериш свястна работа.
― Колко е зле положението в действителност? ― питам мама. Тя се занимава със счетоводството. Тя е практичната в семейството и единствената, която мисли за бъдещето.
― Зле е, Хенри. Някои месеци едва свързваме двата края. Искам да съм в състояние следващата година да платя таксата за университета на Джордж. Искам някой ден да се пенсионирам. Искам да оставя теб и Джордж с бъдеще.
И изведнъж ми просветва защо ме заряза Ейми. На мен ми е писано да съм безработен. На нея ѝ е писано да бъде юрист. В момента дългосрочните ми планове са да живея с баща ми и сестра ми в книжарницата. Нейните планове са да си купи собствен апартамент. Причината да се раздели с мен надали е толкова проста, но все трябва да има нещо общо с това. Почти никога нямам пари да я изведа.
Обичам употребяваните книги; обичам книгите. Но ако нещата са толкова зле, колкото твърди мама, тогава продажбата е най-добрият вариант за всички ни.
― Ако на масата има огромна оферта, може би е редно просто да я обмислим ― заявявам, като избягвам погледа на татко.
― Може би просто трябва да разговаряме с агентите ― предлага мама и приема мълчанието ни за съгласие.
Джордж отива до тоалетната главно за да пропусне дискусиите. Докато я няма, мама ме уведомява, че е наела двама души да каталогизират книгите, та да сме наясно какво имаме в наличност.
― Всъщност познаваш единия от тях ― Рейчъл.
Няма нужда да питам коя Рейчъл. Още веднъж, съществува само една Рейчъл.
― Миналата седмица срещнах леля ѝ в супермаркета ― обяснява мама. ― Тя ми каза, че Рейчъл се връщала обратно в града, но работата в болничното кафене, която ѝ била намерила Роуз, вече не била свободна. Рейчъл я бива с компютрите и затова казах на Роуз, че ще получи мястото.
Слушам мама и се мъча да измисля какви условия е нужно да са налице, та Рейчъл да приеме да работи с мен в „Зовящи книги“. Може да си е ударила главата и да страда от амнезия.
― Мислех, че ще се радваш ― промърморва мама, след като не отговарям. ― Все пак сте най-добри приятели.