― Това беше, преди да се премести ― заявявам ѝ. ― Не сме говорили от години.
― Трябва ли да откажа назначението? ― пита ме. ― Не мисля, че мога.
Ще излъжа, ако кажа, че не искам да видя Рейчъл. Ще излъжа, ако кажа, че не ми липсваше. И ако е приела работата, може би и тя се чувства по същия начин.
― Недей ― отговарям на мама, а Джордж се връща и обявява, че вече не е гладна и иска да се прибира у дома.
Мама си тръгва заедно с нея, така че оставаме само двамата с татко. Седим до масата с прекалено много кнедли и цяла камара тишина.
― Разочарован си ― обаждам се. ― Още не съм дал вота си официално.
― Всички имаме право на вот. Всички представляваме част от решението. Не се тревожи ― отпуска ръка на рамото ми. ― Не съм разочарован от теб.
― Четох статия, в която се твърди, че в крайна сметка книжарниците за употребявани книги ще се превърнат в реликва ― промърморвам в опита си да се извиня за развитието на нещата.
― Знаеш ли какво означава всъщност думата „реликва“, каква е дефиницията ѝ в речника? ― пита и ми подава крекери със скариди.
Вземам един и отвръщам, че не знам.
― Означава нещо свято ― заявява и счупва крекера на две. ― Като например „мощите на светец“.
„Великият Гетсби“
от Ф. С. Фицджералд
Писмо оставено между 8-а и 9-а страница
Без дата
На моята любов,
Ако знаех къде си, бих пратил това писмо по
пощата. Но не знам, така че ще се наложи да
го оставя тук. Наясно съм колко обичаш Ф. Скот
Фицджералд. Май повече, отколкото обичаш
мен. Претърсих всеки сантиметър от библиотеката
ни. Почти съм сигурен, че си взела нашия
екземпляр. Купихме го заедно. Не помниш ли?
Така че не беше твой, та да го вземаш.
Писмото ти пристигна. Сигурно си мислиш, че
е по-добре от съобщение на телефона, но
грешиш. Това не е най-мекият начин да
приключиш нещата. Би боляло също толкова,
ако беше казала довиждане в лицето ми, но
поне нямаше да е така уязвително.
Къде отиде, любов моя? Мисля, че след десет
години заедно имам право да знам. Драсни ми
един ред да ми съобщиш къде си. Та като си
те представям през остатъка от живота си, да
не се чудя на какъв фон да е лицето ти.
Джон
като цяло скапаните дни пораждат още гадости
Хенри
Вървя от ресторанта към „Пералнята“ и си мисля дали да продадем книжарницата, или не и как да се държа като видя Рейчъл след малко.
Проблемът с книжарницата е, че продажбата изглежда като нещо логично. Обмислям въпроса от известно време. Мама изтъква добри доводи, а и тя винаги е била практичната в семейството.
Проблемът с Рейчъл е, че не знам какво да ѝ кажа, като я видя. Не знам дали отново мога да ѝ бъда приятел, ако не признае, че съм ѝ липсвал или ако не даде добро обяснение защо не ми пишеше. Нямам кой знае колко достойнство, но все някакво се намира.
Тъкмо в този момент се натъквам именно на нея. Сблъскваме се на тротоара и аз съм насред извиненията си, когато осъзнавам, че момичето срещу мен е Рейчъл.
Първото, което ми хрумва е: слава богу, че се върна. Второто, което помислям е: станала е наистина прелестна. Винаги е била прелестна, но порастването я е разхубавило повече, отколкото допусках. У нея има нещо различно и не мога да накарам очите си да спрат да я обхождат, да отчитат промените ― късата ѝ и силно изрусена коса, облечена е в черна тениска и черни джинси, по-висока е. Или може би просто е по-слаба. Или и двете.
― Здравей ― казвам накрая.
― Здравей ― отвръща тя и отклонява поглед, все едно не се сеща кой съм.
― Хенри ― натъртвам. ― Хенри Джоунс. Най-добър приятел в продължение на седем години. Да ти навява някакъв спомен?
― Знам ― отвръща тя и продължава да не поглежда към мен.
Вади листовка от джоба си и я разгъва.
― Тук съм заради Лола ― обяснява и не мога да се отърва от усещането, че краят на това изречение е „не заради теб“.
― И аз така ― отговарям. ― Да. И аз съм тук заради Лола. Която е ― съобщавам ѝ ― най-добрата ми приятелка сега, след като другата ми най-добра приятелка напусна града и забрави за мен ― тътря носа на обувката си по земята. ― Колко време отнема да напишеш едно писмо?