Докато не се обръщам наляво и не заварвам Ейми и Грег да седят на старите заключени един за друг столове в „Пералнята“, хванати за ръце. Тя изглежда толкова щастлива. Смее се и го гледа по начина, по който гледаше мен първата ни вечер заедно в дванайсети клас. Напълно фокусирана. Приведена към него. С червена коса, спускаща се свободно върху дългата ѝ зелена рокля.
Мръсникът също изглежда невероятно. Светлините улавят и отразяват белотата на зъбите му и придават на косата му супер блясък. Зървам отражението си в огледалото зад бара ― косата ми е увиснала, а зъбите ми са само средностатистически бели. Облечен съм в дрехите, които носих през последните два дни ― тениската ми с надпис „Любовта е куче от Ада“ (като стихосбирката на Буковски) и джинси.
― Нищо чудно, че не ме обича ― казвам на Катя. ― Цялото ми тяло изглежда все едно съм спал в него.
― Шекспир, това момиче не е за теб.
― Тя е сродната ми душа.
― Тогава съм сериозно разтревожена за душата ти ― отсича и отива да обслужва други клиенти.
Не е първият случай, в който чувам, че Ейми не е за мен. Рейчъл никога не я е харесвала. Нито пък Лола. Хироко ми заявява любезно, че не е нейна работа да отсъжда, но винаги, когато Ейми е наоколо, тя си тръгва бързо-бързо. Джордж не е така любезна. Тя твърди, че Ейми се появява в книжарницата, когато е самотна и изчезва, когато не е.
Нещата обаче не стоят така.
По-скоро тя не може да се задържи настрани от мен по-дълго, отколкото аз от нея. Винаги съм приемал Ейми обратно. И винаги ще го правя. Може да си обещавам, че няма, но като цъфне в книжарницата, просто не мога да се контролирам. Тя е моята съдба. Не тази на някакъв пълен олигофрен.
Препъвам се през тълпата към тях, като по целия път се мъча да реша какво да кажа, като се добера. Съществуват думи, с които да си я върна; просто трябва да открия верния им ред.
Алкохолът обаче е прогонил чувството ми за ред. Напълно съм го потопил, така че се изправям пред двама им с едно голямо нищо. Олюлявам се известно време, втренчен в тях, а после соча към сключените им ръце.
― Това е толкова… смущаващо. Той е Грег Смит.
― Хенри ― обажда се Ейми и понеже Грег се изправя, без да пусне ръката ѝ, тя също става от стола. Те вече са едно цяло, въпреки че само преди седмица ние с Ейми бяхме едно цяло.
― Не разбирам. Той е пълен идиот. Погледни го само.
Само че единственият, който го поглежда, съм аз. Оглеждам щателно и продължително Грег Смит. Хубав е; добре облечен; не би му се наложило да вземе назаем от приятелката си сто долара, за да плати околосветското си пътешествие или да държи открита сметка в бара, която никога няма да плати. Без съмнение той е купил питието на Ейми в брой. Ще замине в университет. Ще учи право. Има житейски план, който пасва на белите му зъби.
Докато стоя там, през главата ми минават много неща. Мисля си как Ейми сигурно мрази да се целуваме на пода в книжарницата; мрази намерението ми да живея там за неопределено дълго време заедно с баща ми и Джордж. В съзнанието ми изниква образ как облечен в костюм втора ръка вземам Ейми за бала с вана на книжарницата. Тя каза, че било без значение, но вероятно не е било така. Може би много неща, за които си мисля, че нямат значение, всъщност имат. Може би заради това тя постоянно си тръгва и после се връща. Връща се, защото не може да спре да ме обича. Тръгва си, защото не успявам да се взема в ръце. Наложително е да избера по-свястна прическа и да съставя приличен план за живота си. Имам нужда от стабилни доходи.
― Ще продадем книжарницата ― съобщавам ѝ. ― Ще мога да се изнеса, като се върнем от пътуването.
― Никъде няма да ходите ― намесва се Грег.
― Аз ще замина. И, Ейми, искам ти да дойдеш с мен.
Може би е от светлината, но не мисля, че е така. За секунда изглежда несигурна. Една секунда на неувереност ми позволява да разбера всичко, което трябва да знам. Мога да си я върна, ако се променя.
В този момент Грег ме побутва съвсем леко; явно обаче е достатъчно и аз политам назад в тълпата, която инстинктивно отваря празно пространство за мен. Поглеждам към Ейми от позицията си на пода и виждам тъжните ѝ очи. Прочитам нещо в тях. Разчитам, че иска да се променя. Ако се промениш, казва погледът ѝ, ще се върна.
Затварям очи, за да си възвърна стабилността и усещам как нечии ръце ме издърпват. Решавам, че Ейми ми се е притекла на помощ, но след като отварям очи, виждам пред себе си Рейчъл.