― Искаш ли си я обратно? ― пита и аз кимвам. Наистина, наистина си я искам.
Тя се навежда близо до мен все едно се кани да сподели изгубена тайна на любовта.
― Тогава стани ― изрича тихо. ― И престани да изглеждаш толкова жалък.
миришеш на ябълки
Рейчъл
Определено вече не съм влюбена в Хенри, което си е чисто облекчение. Мирише по същия начин ― на мента и кедър с нотка на стари книги. Звучи по същия начин ― мило и забавно. Но не ме изпълва същото чувство. Не си представям как го целувам. Не съм обсебена от косата му. Изцелена съм.
Значи седмицата ти е отвратителна, мисля си, след като го оставям при бара. Една отвратителна седмица завършва със смърт, Хенри. Не знам какво ти се е случило тази седмица, но освен ако не засяга нечия смърт, наистина не е чак толкова трагично.
Лола и Хироко са на сцената. Съсредоточавам се върху тях, за да отвлека мислите си от Хенри. Пеят кавър на „Добра жена“ на Кат Пауър. Придали са ѝ ново звучене благодарение на меланхоличния дрезгав глас на Лола и специфичната музика от ударните инструменти на Хироко. Хироко е по-висока от Лола, не е срамежлива, но е тиха. В девети клас имаха навика да довършват изреченията една на друга, но тази вечер се изразяват поотделно ― строфите на всяка кръжат около тези на другата и ги допълват. Мечтата им се е превърнала в реалност на сцената и аз се радвам за тях, но не мога да спра да се чудя защо някои хора получават каквото искат, а други ― не.
Правя снимка и я пращам на Роуз; пращам я и на мама, защото съобщението значи, че тази вечер разговорът може да ми се размине. Сигурно вече е на плажа, а не искам да чувам океана за фон. Изключвам телефона си и се потапям в музиката в осеяния със стотици светлинки клуб.
Изпълнението им приключва. Лола и Хироко слизат от сцената. Лола взема бутилката с вода на Хироко, надига я и ѝ я връща.
― Благодаря ― казва Хироко.
― За нищо ― отговаря Лола, а после се обръща към мен и сочи бара. ― Хенри пие алкохол.
― Има отвратителна седмица ― обяснявам.
― Ейми го заряза и сега няма да замине на екскурзия, а тя е някъде наоколо заедно с Грег Смит.
― Ейми го е зарязала? ― питам.
― Ейми постоянно го зарязва ― намесва се Хироко и Лола кимва, за да потвърди, че е редовно явление.
― Имаме още няколко изпълнения ― вметва Лола ― и ти трябва да се погрижиш за него. Ако все още искаш да ти простя де.
― Имам усещането, че ме манипулираш.
― Само защото наистина е така ― разяснява ми Хироко.
Връщат се обратно на сцената да обсъдят следващото си изпълнение, а аз се промъквам през тълпата. Докато стигна до бара, Хенри вече е изчезнал, но се озъртам и го забелязвам да се препъва към Ейми.
― Шекспир вероятно ще има нужда от малко помощ ― обажда се момичето зад бара и протяга ръка. ― Аз съм Катя.
― Рейчъл ― представям се, леко разсеяна от лъскавата ѝ розова коса.
― Знам. Шекспир ми разказа всичко за теб ― съобщава и имитира как устата на Хенри не спира да мели по мой адрес с ръка. ― Липсваш му ― добавя и ме обзема задоволство. Наистина ми харесва да си представям как опява на Катя колко много му липсвам.
― Ейми не е подходяща за него ― заключва Катя, докато двете го наблюдаваме как бръщолеви нещо пред нея и Грег. ― Той е добро момче. Помагаше ми безплатно по английски.
Хенри е добро момче. Може да е безнадеждно влюбен в момиче, което не харесвам. Може да постъпи като страхливец преди три години. Но с изключение на това, че не знаеше как да реагира, когато признах любовта си пред него, никога не ме е предавал.
Грег го блъска. По-скоро го побутва леко, но жестът е достатъчен, за да запрати Хенри на пода. Мъчително е за гледане и Катя притваря очи за секунда. Аз задържам моите отворени. Като се стигне дотам, дори след всичко случило се, в разправия между Грег и Хенри аз все още съм на страната на Хенри.
Изправи се, мисля си. Стани и си тръгни от нея. Кажи ѝ, че не струва дори земята, на която падна. Не го прави. Не мисля, че е в състояние. Дори не може да се задържи на краката си.
Прекосявам залата, преди да успея да размисля. Убеждавам сама себе си, че така е редно да постъпи човек в подобна ситуация, независимо дали е скаран с другия, или не. Всичко трябваше да се случи бързо. Планът ми беше да го вдигна и да си тръгна. Той обаче се оказа прекалено тежък, за да го вдигна без съдействие от негова страна.
Грег и приятелите му се смеят, Ейми също се смее, така че се навеждам и произнасям тихо, колкото само той да ме чуе: