― Искаш ли си я обратно?
― Искам си я. Наистина, наистина си я искам ― отговаря той и аз едва преборвам потребността да го изправя с ритници. Вместо това се навеждам още по-близо до ухото му и заявявам твърдо:
― Тогава стани и престани да изглеждаш толкова жалък.
Мръщи се, но обгръща рамото ми с ръка и заедно успяваме да го докараме до изправено положение. Помагам му да стигне до един стол, но той не е в състояние да върви и започвам да се озъртам за някой, който да ми помогне да го откараме вкъщи. Лола и Хироко имат поне още две изпълнения, преди да приключат.
Няма да моля Ейми. Бях решена да я игнорирам. Мина много време от онзи разговор в тоалетната, много време, откакто Хенри избра нея пред мен, много време, откакто аз обичах Хенри. Не ми влиза в работата дали продължава да се прави на идиот заради нея.
Но в следващия момент чувам гласа ѝ:
― Хубава коса, Рейчъл.
Минало е много време, но се оказва, че още имам това-онова за казване. Засега оставям настрана коментара ѝ за косата ми, защото няма как да ме е по-малко грижа какво мисли тя за външния ми вид. Затова и минавам право на темата.
― Момчетата може да те харесват. Може да те харесват много момчета. Но не си достатъчно добра за Хенри. Никога не си била достатъчно добра за Хенри.
― Той мисли, че съм ― отговаря тя.
― Дори умните хора понякога грешат.
― Ти още го харесваш ― отбелязва тя и това ме вбесява, но не по същата причина като преди три години. Вече не го харесвам, не и по този начин. Но той не заслужава това, а и не съм длъжна да ѝ се обяснявам.
― Той е най-добрият ми приятел ― заявявам ѝ. ― И считано от днес работя в книжарницата, така че отсега нататък ще се грижа за него.
Обръщам се да го хвана и да го завлека у дома, но той е изчезнал.
Правя няколко кръгчета из клуба, но не успявам да го открия. Въпреки различната прическа няколко души от училище ме разпознават и ме спират да си кажем две приказки. Емили, Азиза и Бет искат да разберат какво уча. Не признавам провала си, защото това би довело до по-голямата история, която не желая да споделям. И дори да се стигне дотам да я разкрия, нямам желание да съобщавам новината за Кал, като надвиквам музиката в клуб. Вместо това обяснявам, че съм взела една свободна година, за да спестя малко пари, но да, приета съм в университет и ще специализирам естествени науки с перспективата да стана морски биолог. Животът на всяка от тях се развива според предвидения план ― Емили изучава звездите, Азиза проявява интерес към екологичното законодателство, а Бет мисли за подготвителен курс по медицина.
Преди разговорът да е успял да се задълбочи, им казвам, че търся Хенри и питам дали са го виждали. Не са, така че продължавам да обикалям. Движа се бързо, като избягвам хората, които разпознавам или които дават вид, че ме разпознават.
След около половин час решавам, че Хенри все някак се е завлякъл у дома и се отказвам да го търся. Отбивам се за последно в тоалетната и докато си мия ръцете, чувам от крайната кабина да звучи пиянска поезия.
Приближавам, бутам вратата и го виждам да лежи на пода с глава между стената и тоалетната чиния.
― Ако обичаш, преживявам личен момент, Рейчъл.
Клякам на пода до него.
― Ето ти един съвет за личните моменти: не ги изживявай на пода в дамската тоалетна.
Хенри придобива леко объркан вид.
― Непознатите екстри не ти ли го подсказаха? ― питам.
Повдига глава и примижава към автомата за тампони в противоположния ъгъл.
― Това не е ли пощенска кутия?
― Не е пощенска кутия, Хенри ― уверявам го и безуспешно се мъча да го издърпам в изправено положение.
― Остави ме тук. Аз съм мъртъв.
― Не си мъртъв, Хенри.
― Права си. Да съм мъртъв би било по-добре от това. Ейми е с Грег Смит. В същия този момент любовта на живота ми се целува със слабоумен.
― Хенри, ако любовта на живота ти се целува със слабоумен, вероятно е време да се замислиш дали тя наистина е любовта на живота ти.
Кимва леко с глава, за да покаже, че е възможно и да съм права, а после хваща ръката ми и се надига с мъка. Оставаме така, хванати един за друг, за известно време, колкото да си възвърне равновесието.
― Миришеш на ябълки ― изтърсва.
― Не ме души, Хенри.
― Знаеш ли какво, Ейми винаги мирише, само като далечен повей, на прах за пране. Духва бретона си нагоре и той се спуска обратно на мястото си като миниатюрен парашут. Дори след години мирисът на прах за пране и документалните филми за парашутизъм ще ми докарват ерекция.
― Не се чувствай длъжен да говориш. Мълчанието наистина ми върши отлична работа ― заявявам, докато излизаме от тоалетната и се насочваме към изхода.