― Трябва ти малко сън, Шекспир ― провиква се Катя и Хенри ѝ помахва. Преди да излезем, виждам нещо, което той не забелязва: Ейми ни наблюдава от другия край на бара. Главата си залагам, че когато е в компанията на друга, Хенри изведнъж става привлекателен за нея.
― Ти си идиот, Хенри ― отронвам и той отказва да отговори с оправданието, че това щяло да доведе до престъпление.
Нощта е мека заради топлината, която излъчват бетонът и небето. Хенри се е отпуснал на рамото ми с цялата си тежест, което не би било проблем допреди десет месеца, когато още имах сили да преплувам два километра в океана, но сега ръцете започват да ме болят.
Петък вечер е и трафикът е натоварен, така че се налага да минем по дългия път до книжарницата и да използваме светофара на ъгъла. Хенри бъбри с всеки местен, когото види. Има доста какво да каже за Ейми и Тъпака. Опитвам се да го дръпна настрани, но подхване ли някоя тирада, Хенри няма поместване, затова сядам на една пейка да го изчакам, докато той си излива душата пред двойка с немски дог. Разперва широко ръце, за да демонстрира размерите на любовта си към Ейми и после ги събира, за да даде представа за големината на мозъка на Грег.
― Това ― допълва и сочи към мен ― е моята отдавна изгубена най-добра приятелка Рейчъл Суийти. С Рейчъл не сме говорили от известно време ― пояснява. ― Защото не съм ѝ липсвал. Напусна града, без да ме събуди. Остави на дъжда книгата ми „Американски богове“ на Геймън.
Трудно ми е да повярвам, че дори пиян поддържа лъжата си. Двойката си тръгва, а той с олюляване се присъединява към мен на пейката.
― Върна се обратно груба и великолепна ― избъбря и обляга глава на рамото ми.
― Не и великолепна ― отвръщам и прекарвам длан по косата си.
― Така изглеждаш като Одри Хепбърн. Ако тя беше сърфистка.
― Аз не карам сърф.
― Нито пък Одри Хепбърн ― отговаря той и става от пейката, за да се излегне на близката полянка. ― Просто ми е нужно да почина за малко. Ти можеш да вървиш. Почти у дома съм.
Обмислям да си тръгна, но перспективата да се върна обратно в склада не е особено привлекателна, затова решавам да легна до него. Ръката му докосва моята и долавям позната топлина.
Не съм възнамерявала да пренебрегвам Хенри завинаги, а само докато не каже, че съжалява задето той пренебрегна писмото ми. Просто имах нужда да каже, че е бил поласкан, но не се чувства по същия начин. Планът ми беше да му простя на мига, щом изрече истината.
― Защо? ― пита отново. ― Бяхме най-добри приятели. И знам със сигурност, че пишеше на Лола ― завърта глава настрани, така че лицата ни почти се докосват. ― Защо?
― Ти каква мислиш, че е причината?
― Не съм ти липсвал.
Хенри е ужасно неумел лъжец и дори да не беше, е толкова пиян, че от устата му може да се лее само истина.
― Не си получил писмото ― промълвявам и се чудя как е възможно след като отваря „Пруфрок и други наблюдения“ почти всеки ден. Дори да не го е направил, аз оставих бележка в книгата му.
― Какво писмо? ― пита и осъзнавам със сигурност, че това писмо е изчезнало. Може би Хенри е хванал книгата си и бележката се е изплъзнала. А може би някой е взел писмото от Библиотеката за писма преди него.
Той е пиян и мозъкът му върти на бавни обороти, така че не е особено трудно да спечеля време. Взирам се в небето, късам тревички и едновременно с това мисля какво да му отвърна. Той ми написа толкова много писма, дълги и все в негов стил, и аз имах желания да отговоря абсолютно на всяко от тях, но не го сторих. Вместо това си представях колко обиден се е чувствал, като е научил, че пиша на Лола, а на него ― не.
― Какво писмо? ― повтаря.
На косъм съм да му кажа. Би трябвало да му кажа, та да разбере, че не съм го забравила. Но същевременно ми се отдава втори шанс да избегна унижението. А и какво значение има вече. Продължих напред.
― Беше просто писмо за сбогуване. Оставих ти го на щанда в книжарницата, но предполагам, че е изчезнало.
― Какво пишеше в него?
― Довиждане, каквото пише в повечето писма за сбогуване, Хенри.
― Но защо не отговаряше на писмата ми?
― Бях заета. Срещнах едно момче ― Джоъл.
― Що за име е Джоъл?
― Всъщност доста разпространено.
― И той е станал най-добрият ти приятел?
― Чуй ― подхващам с надеждата да приключа този разговор веднъж завинаги. ― Бях заета. Влюбих се. Бях претоварена в училище и с новите си приятели. Но беше редно да пиша, Хенри. Съжалявам. Наистина съжалявам.
― Липсвах ли ти изобщо? ― иска да научи.
― Да ― отговарям и едновременно с това си нареждам да не върша глупости и да не взема да се разплача и да му опиша колко отчаяно исках да го видя на погребението. Мъча се да не мисля, че той можеше да е до мен тогава. Само ако бях послушала Кал и не бях постъпила така твърдоглаво.