― Значи пак сме приятели? ― пита и аз отвръщам утвърдително. ― Добри приятели?
― Добри приятели ― уверявам го и като доказателство, каквото той не дава вид да се нуждае, заявявам, че приемам работата в книжарницата.
― Докато я има ― вметва той.
Питам какво има предвид и той ми съобщава, че тази вечер е гласувал за продажба.
― Това решава всичките ми проблеми. Ще продадем книжарницата. Аз ще се сдобия с някакви пари. С Ейми ще пътуваме, а като се върнем, ще мога да си позволя свое жилище. Без повече натискане в отдела за приложна психология.
― Натискате се в отдела за приложна психология?
― Ще се изуча и ще се превърна в нещо.
И сега си нещо, казвам си.
― Бъди сигурен ― настоявам, а той заявява, че ако е сигурен в едно нещо, то е Ейми.
Крайно време е да ставаме, защото Хенри отново се залавя да рецитира поезия. Набавям си поезия от две места ― от училище и от Хенри, ― така че скоро не съм чувала кой знае колко много. Последното, звучало с гласа на Хенри стихотворение, беше „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“. Тазвечерното не ми е познато.
Думите се сипят, пиянски и тежки, а аз виждам стихотворението, докато Хенри реди строфите ― свят белязан от дъжд, чезнещо слънце и човек, който полага усилия да обича тези ужасни дни. Казва ми, че се казва „Мрачен август“ и е написано от Дерек Уолкът.
― Още ли търсиш книгата на Фредерик? ― питам и той кима.
Хенри вярва в невъзможното по същия начин, както вярваше и Кал. Убеден е, че не е изключено, противно на всякаква вероятност, да открие точния екземпляр от тази книга.
Моля го да изрецитира стихотворението още веднъж. У него има нещо, от което се нуждая. Може би бегли насоки как човек започва да живее отново. Не откривам търсения отговор. Всичко, което успява да постигне стихотворението, е да ми донесе болка, която не може да бъде описана.
― Имам нужда да се прибера у дома ― казвам, но Хенри е прекалено пиян, за да му обясня защо това вече не е възможно.
В книжарницата все още проблясва мека светлина. Винаги ми е харесвало да съм там. Обичах полираните дъски на пода и масивната богата дървесина на рафтовете. Обожавах начина, по който изглеждаха гръбчетата на книгите, спретнато изправени една до друга. Обичах това, че там винаги можех да открия Хенри.
Звъня на звънеца и докато чакам, надничам през витрината. Мястото, на което Джордж винаги седи и чете книга с Рей Бредбъри в скута, все така си е там. Изложеното на витрината е различно от онова, което помня ― Зейди Смит, Джефри Юдженидис, Джонатан Сафран Фоер, Симон Хауел, Фиона Уд, Нам Ле. Не съм чела нито един от тях.
Заглеждам се по-внимателно в книга в средата ― „Облакът атлас“ от Дейвид Мичъл. В долния край на розовата корица се вижда мъничка пишеща машина с излитащи от нея листи хартия, които се превръщат в облаци. Не мога да определя какво чувство предизвиква у мен; може би тъга заради безсмислеността от атлас на облаците ― атлас за обекти, които непрестанно се движат.
Майкъл се появява на вратата заедно с Фредерик.
― Добре, че съм тук за игра на „Скрабъл“ ― отбелязва Фредерик и двамата поемат Хенри от ръцете ми. Следвам ги с ключа и портфейла, изпаднали от джоба му.
― Татко мой ― мърмори Хенри и се клатушка през прага.
― Сине мой ― отговаря баща му и му помага да се добере до литературното канапе.
― Ейми излиза с Грег Смит ― съобщавам, за да обясня защо Хенри е пиян. ― Открих го в дамската тоалетна.
― В моя защита бях прекалено пиян, за да забележа, че е дамската ― пояснява Хенри.
― Заспивай ― отвръща баща му. ― Нещата ще изглеждат по-добре на сутринта.
― Без да се засягаш, татко ― отвръща Хенри, ― но несподелената любов е същата гадост на сутринта, каквато е била и вечерта. Даже и по-тежка, защото пред теб се простира цял един ден.
― Не се засягам ― уверява го Майкъл. ― В думите ти има смисъл.
― Би трябвало просто да убиват жертвите на несподелена любов ― отсича Хенри. ― Редно е да ни отстраняват в мига, щом се случи.
― Това със сигурност би разредило населението ― отбелязва Майкъл и го завива плътно с одеяло.
Хенри ме вика при себе си. Маха ми, докато крача към него и щом се приближавам, ми прави знак да снижа лице до неговото. Дъхът му мирише на бира.
― Ще ми се да бях получил онова писмо.
― Забрави за писмото.
― Добре ― приема. ― Но искам да знаеш нещо.