― Дванайсети клас не е всичко ― твърди мама.
Може и да не е, но преди да умре Кал, бях планирала живота си до последната подробност. Получавах отлични оценки и бях щастлива. Исках да стана ихтиолог и да изучавам водни създания като клюномуцунестия кит. Исках Джоъл, пътувания, университет, свобода.
― Чувствам се, сякаш вселената изигра номер на Кал и на всички нас ― казвам.
Преди да умре Кал, мама би обяснила спокойно и логично как вселената представлява само съществуваща материя и пространство с диаметър десет милиарда светлинни години, включващо галактики и Слънчевата система, звезди и планети. Просто нямаше как тя да изиграе какъвто и да било номер на някой човек.
Тази вечер обаче просто пали нова цигара.
― Наистина го направи ― казва, изпускайки облаче дим към звездите.
шумоленето от прехвърлянето на страници
Хенри
Лежа до Ейми в отдела за приложна психология на „Зовящи книги“. Само двамата сме. Десет часът в четвъртък вечер е и ще бъда откровен: не се справям много добре с контролирането на ерекцията си. Вината е изцяло моя. Тялото ми действа според физически спомени.
Обикновено това е мястото и времето, когато се целуваме с Ейми. Това е времето, когато сърцата ни блъскат бясно, тя лежи до мен с пламтяща кожа и се шегува за косата ми. Това е времето, когато говорим за бъдещето. А то, ако ме бяхте попитали преди петнайсет минути, беше напълно ясно.
― Искам да скъсаме ― обявява тя и първоначално решавам, че се шегува. Преди по-малко от дванайсет часа се целувахме на абсолютно същото място. Също така вършехме и разни други доста приятни неща, мисля си, а тя ме сръгва с лакът.
― Хенри? Кажи нещо.
― Какво да кажа?
― Не знам. Каквото се върти в главата ти.
― Мисля си, че е напълно неочаквано и малко гадно ― с мъка се надигам от земята и се изправям. ― Купихме самолетни билети. Без право на връщане, без право на замяна, самолетни билети за дванайсети март.
― Знам, Хенри ― казва тя.
― Заминаваме след десет седмици.
― Успокой ce ― настоява тя, все едно аз съм единственият, който не демонстрира здрав разум. Може и да не звуча много логично, но е така, защото изхарчих и последния долар от спестяванията си, за да купя билети със седем спирки по целия свят: Сингапур, Берлин, Рим, Лондон, Хелзинки, Ню Йорк. ― Направихме си застраховки и си извадихме паспорти. Купихме пътеводители и от онези възглавнички за в самолета.
Тя хапе дясната страна на устната си и аз полагам огромни усилия ― крайно безуспешно ― да не си мисля как я целувам.
― Каза, че ме обичаш.
― Обичам те ― отвръща тя и после започва да разчепква любовта във всичките ѝ потискащи дефиниции. ― Просто не мисля, че съм влюбена в теб. Постарах се обаче. Наистина се постарах.
Това трябва да са най-депресиращите думи в историята на любовта. Наистина се постарах да те обичам.
Би трябвало да я помоля да си тръгне. Редно е да ѝ напомня, че имахме сделка, договор, категорично споразумение, когато купувахме онези билети, че повече няма да къса с мен. Би трябвало да кажа: „Знаеш ли какво? Не искам да заминавам с теб. Не желая да обхождам земите, където е писал Дикенс, и където Карън Ръсел, Джуно Диас и Бали Каур Джазуол още пишат, с момиче, което наистина се старае да ме обича“.
Но майната му, аз съм оптимист и бих искал да видя онези места с нея, така че казвам:
― Ако промениш решението си, знаеш къде живея.
В моя защита: събираме се и се разделяме още от девети клас. И преди се е случвало да ме разкара и после да се върне. Всъщност повече от веднъж, така че историята ни ми дава някакви основания за надежда.
Лежим в отдела за приложна психология, помещение в задната част на книжарницата, което е с размерите на малък килер. Има място точно колкото двама души да легнат един до друг, без да остава излишен сантиметър.
За нея не съществува друг начин да си тръгне, освен да се покатери отгоре ми, така че изпълняваме някакъв вид странен и непохватен танц, докато тя се изправя ― леко боричкане, целящо разплитане. Тя се задържа над мен за секунда или две, а косата ѝ гъделичка кожата ми, после се навежда и ме целува. Дълга и хубава целувка, която ми донася миниатюрната надежда, че може би, само може би, би могла да промени решението ѝ.
Но след края ѝ, тя се изправя, приглажда полата си и ми помахва тъжно.
― Довиждане, Хенри ― казва, а после ме оставя да лежа там, на пода на раздела за приложна психология като един истински мъртвец. Мъртвец с билети за околосветско пътешествие, неподлежащи на връщане или замяна.