В крайна сметка изпълзявам от отдела за приложна психология и се отправям към литературното канапе: дългата кушетка, тапицирана със синьо кадифе, която се намира точно пред класиките. Вече почти не спя горе. Допадат ми шумоленето и прахът на книжарницата нощем.
Лежа и си мисля за Ейми. Прехвърлям през главата си изминалата седмица, връщам се назад през часовете ни заедно и се мъча да определя какво се е променило между нас. Но аз съм същият човек отпреди седем дни. Съвсем същият като миналата и по-миналата седмица. Съвсем същият съм чак до сутринта, когато се запознахме.
Ейми дойде от частно училище от другата страна на реката. Премести се в нашата част на града, защото счетоводната фирма, където работел баща ѝ, намалила мащабите си и на него му се наложило да смени поста си. Живееше близо до училище в един от новите блокове с апартаменти, издигнати по Грийн Стрийт.
От новата си спалня Ейми чуваше трафика и промиването на тоалетната у съседите. От старата си спалня чувала птиците. Тези неща ги научих, преди да започнем да се срещаме, от откъслечни разговори по път за вкъщи, по купони, в часовете по английски, в библиотеката или като се отбиваше в книжарницата в неделя следобед.
Първия ден, когато срещнах Ейми, забелязах само повърхностни неща ― имаше дълга червена коса, зелени очи и бледа кожа. Миришеше на цветя. Носеше дълги чорапи. Седна на една празна маса и зачака хората да седнат при нея. Така и стана.
Седнах на чина пред нейния в първия ни общ час по английски и се заслушах в разговора ѝ с Алайя.
― Кой е това? ― чух да пита Ейми.
― Хенри ― отговори ѝ Алайя. ― Забавен. Умен. Сладък.
Помахах над главата си, без да се обръщам.
― И подслушвач ― добави Ейми и подритна леко задната част на стола ми.
Не станахме двойка официално до средата на дванайсети клас, но се целунахме за пръв път още в девети. Случи се, след като в часа ни по английски бяхме изучавали разказите на Рей Бредбъри. Четохме „Последната нощ на света“ и целият клас се запали от идеята да се престорим, че това наистина е последната ни вечер и да правим неща, които бихме правили, ако се задаваше апокалипсис.
Директорът научи какво сме си наумили и категорично ни забрани да го осъществим. Апокалипсис звучеше като нещо опасно. Плановете ни преминаха в нелегалност.
В шкафчетата ни магически се появиха листовки, че краят е определен за дванайсети декември, последния учебен ден. Същата вечер щеше да има купон в къщата на Джъстин Кент. Направете си планове, пишеше на листовката. Краят е близо.
Вечерта преди края останах до късно, за да съчиня перфектното писмо до Ейми, с което да я убеди да прекара последната нощ с мен. Появих се в училище с писмото в горния си джоб, с ясното съзнание, че вероятно няма да ѝ го дам и с надеждата, че все пак може и да го сторя.
По онова време имах прекрасна приятелка на име Рейчъл, която по не съвсем ясни причини вече нямам. Щях да прекарам вечерта с нея, освен ако не се случеше чудо и Ейми не се превърнеше във вероятност.
Този ден никой не внимаваше в час. Навсякъде се виждаха симптомите на края. Белези, които преподавателите пропускаха, но ние забелязвахме. Някой беше обърнал всички бележки на таблото в класната ни стая наопаки. Някой беше издълбал „КРАЙ“ от вътрешната страна на вратата на мъжката тоалетна. Отворих шкафчето си и открих лист хартия с думите „остава един ден“ и осъзнах, че никой не си беше направил труда да излезе с по-изчистени подробности за точния момент на края на света. В полунощ? Призори?
Точно обмислях въпроса, когато се обърнах и заварих Ейми да стои до мен. Писмото беше в джоба ми, но ръката ми отказваше да го извади. Вместо това размахах листчето ― „остава един ден“ ― и я попитах какво планира за времето, което ѝ оставаше.
Тя ме изгледа за кратко, след което отговори:
― Мислех, че ще ме помолиш да го прекарам с теб ― в коридора се мотаеха още няколко души, които чуха думите ѝ и никой, включително и аз, не можа да повярва на късмета ми.
С Ейми решихме, че краят трябва да настъпи с изгряването на слънцето ― в 5:50 сутринта според канала с прогнозата за времето. Срещнахме се в библиотеката в 17:50 предишния следобед, за да прекараме заедно точно дванайсет часа. Оттам отидохме на вечеря в „Шанхайски кнедли“. Към девет се пренесохме на купона у Джъстин, а като стана прекалено шумно, се разходихме до сградата „Бенито“ и взехме асансьора до най-горния етаж ― най-високото място в Грейстаун.