Седяхме върху якето ми, загледани в околните светлини, и Ейми ми разказа за апартамента им, за миниатюрните помещения, за птичите песни, които беше оставила зад гърба си. Щяха да минат години, преди да сподели с мен за баща ѝ, как изгубил работата си и колко ужасно било да го чуе да плаче. В онази вечер само намекна за семейните им беди. Казах, че книжарницата е на нейно разположение, ако някога се нуждае от пространство. В градината за четене дори понякога имаше птици. Също така я уверих, че звукът от прелистването на страници е изненадващо успокоителен.
Тогава тя ме целуна и въпреки че започнахме да се срещаме чак години по-късно, в онзи момент беше положено началото на нещо. От време на време, като останеше сама в края на купон, пак се целувахме. Момичетата знаеха, че дори в момента Ейми да беше с друго момче, аз принадлежах на нея.
После една вечер в дванайсети клас се превърнахме в нещо по-сериозно. Ейми дойде в книжарницата. Беше късно. Бяхме затворили. Учех на щанда. Тогава тя се срещаше с тип на име Юън, който учеше в училище в стария ѝ квартал, но същия следобед беше скъсала с него. Нуждаеше се от някого, на когото да разчита да я придружи на бала. И ето я пред вратата на книжарницата в полунощ. Потропваше по стъклото и викаше името ми.
графитени луни
Рейчъл
Мама се прибира в къщата, но аз оставам на плажа заедно с Джаф. Вадя писмото, което разнасям със себе си, откакто реших да се върна обратно в града ― последното, пратено от Хенри. Държах го заедно с останалите му писма в кутия в дъното на чекмеджето ми с чорапи. След като се преместих в Сий Ридж, Хенри ми пишеше всяка седмица в продължение на три месеца, докато накрая не схвана посланието, че вече не сме приятели.
― Няма смисъл да му отговарям, щом отказва да ми каже истината ― заявявах пред Кал всеки път, щом получех писмо. И всеки път Кал се взираше в мен, очите му не ме изпускаха иззад очилата и казваше нещо от сорта на: „Става дума за Хенри; най-добрия ти приятел Хенри; Хенри, който онзи път ни помогна да построим къщичката на дървото; Хенри, който ни даваше безплатни книги; Хенри, който ни помагаше по английски; този Хенри“.
― Пропусна мерзавеца ― напомнях му. ― Хенри, който е абсолютен мерзавец.
До началото на девети клас фактът, че бях най-добра приятелка на Хенри и същевременно го обичах, наистина не представляваше проблем. От време на време си падаше по някое момиче, но нито той, нито момичето предприемаше нещо, така че аз бях тази, с която стоеше до късно и си говореше посред нощ.
Но после се появи Ейми. Имаше дълга червена коса и тази невъзможно хубава кожа без нито една луничка по нея. Заради многобройните лета, прекарани на плажа, аз съм осеяна с лунички. Освен всичко останало Ейми беше и умна. През онази година се съревновавахме за приза по математика и тя спечели. Аз спечелих приза по естествени науки, а тя ― Хенри.
Заяви ми, че ще се случи още в края на девети клас, в последния учебен ден преди лятната ваканция. По английски изучавахме Рей Бредбъри. Един от разказите му беше за двойка в последната нощ на света и на нас веднага ни хрумна идеята да се престорим, че ни предстои последната нощ. В действителност това беше обикновено оправдание за свалки; зелена светлина да споделиш с когото обичаш, че го обичаш. Не планирах да го кажа на Хенри, но след като това беше и последната ми вечер в града, той заяви, че би трябвало да я прекараме заедно.
― Ти го харесваш ― отбеляза Ейми, като ме наблюдаваше в огледалото в тоалетната същата сутрин.
С Хенри се бяхме запознали години по рано по време на съвместното ни пътуване до основното училище. Той четеше „Изобретението на Хюго“[3], красива книга с меки графики на луни. Не мога да си спомня онзи първи разговор, но помня ясно последвалите го: за книги, планети, пътуване във времето, целувки, духове, сънища. Знаех всичко, което имаше да се знае за Хенри. Че го харесвам беше твърде слабо казано.
― Той е най-добрият ми приятел ― заявих на Ейми.
― Е, аз ще го поканя ― отсече тя.
Знаех точно какво имаше предвид и я уведомих, че той ще прекара вечерта с мен.
Същия следобед Хенри ми съобщи, че е приел поканата ѝ. Криехме се във високата трева зад училището и наблюдавахме как насекомите се пързалят по писти от слънчеви лъчи.
― Ако наистина е толкова важно за теб, мога веднага да отида и да откажа ― предложи. После падна на колене и започна да ме умолява да не искам това от него.
Затворих очи и отвърнах, че всичко е наред.
― Какво друго можех да кажа? ― попитах Лола същата вечер. ― „Влюбена съм в теб от цяла вечност, така че ако съществуват двама души, които определено трябва да прекарат последната нощ на света заедно, това сме ние. Хенри и Рейчъл.“