― Защо не? ― почуди се тя, кръстосала крака на леглото ми с парченце шоколад в устата. ― Сериозно говоря, защо не? Защо просто не кажеш, ти, приятелю, си човекът, когото искам да целуна, и намирам, че ще сме прекрасна двойка, а онова момиче Ейми има тревожещия навик да се оставя да бъде поглъщана от собственото си отражение в огледалото на съблекалнята ― защо да не кажеш това?
Не си направих труда да отговоря. Лола беше Героичната Лола, момичето, което композираше песни и свиреше на бас китара, момичето, посочвано от хората наред с идолите, на които искаха да приличат. Ако харесваше някое момиче, канеше я да излязат още същия ден. Типът любов, за който пишеше тя, не беше любовта, която изживяват хора като мен.
Защо не ли?
― Защото не съм особено голям фен на провала и унижението, които вървят ръка за ръка.
До единайсет вече бяхме довършили кутия сладолед, два шоколада и пакет маршмелоус и ето до каква лудост доведе това. Реших да се вмъкна в книжарницата и да оставя любовно писмо за Хенри в Библиотеката за писма.
В онази нощ светът ми изглеждаше прекалено малък.
Дори не бях намеквала на Хенри, че го харесвам, но с напредването на вечерта това се превърна в нещо, което трябваше да свърша преди онази последна секунда. Библиотеката за писма беше идеалното място за това.
Библиотеката за писма е отдел с книги, които не са за продан. Клиентите могат да ги четат, но не могат да ги вземат у дома. Идеята е, че читателите могат да ограждат любими думи или изречения по страниците. Позволено им е и да записват бележки в полетата. Могат да оставят писма на хора, които са чели същите книги преди тях.
Хенри обожава Библиотеката за писма. Както и цялото му семейство. Но аз така и не успях да видя смисъла в това да пишеш до непознат в книга. Шансовете да получиш отговор са много по-големи, ако пишеш послания онлайн. Хенри все казваше, че ако не разбирам сама Библиотеката за писма, той не би могъл да ми я обясни. Смисълът ѝ прозираше на инстинктивно ниво.
Книжарницата не беше оборудвана с аларма и ключалката на прозореца в тоалетната от страната на Чармърс Стрийт беше счупена. След като с Лола се прехвърлихме вътре, се ослушахме, за да се уверим, че е празно, преди да се покажем от тоалетната.
Беше тъмно, но светлината на уличните лампи ни бе достатъчна. Бях написала писмото, преди да тръгна от къщи ― ръцете ми трепереха, докато редях думите върху хартията. В общи линии се изчерпваше с обичам те, но имаше и малко върви на майната си. Според Лола това бе формулата за идеалното любовно писмо.
Реших да не разчитам единствено на случайността, затова не скрих писмото в книга, която Хенри не би прочел. Пъхнах го в „Пруфрок и други наблюдения“ на T. С. Елиът. Увеличих залога дори повече като избрах страницата с любимото му стихотворение: „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“.
Реших, че щом съм се захванала, ще го направя, както трябва, така че се качих безшумно в стаята му. Той още беше навън с Ейми, но книгата беше на леглото му, а ъгълчето на страницата бе подгънато. Вътре оставих бележка:
Тази вечер погледни в „Пруфрок“ ― Рейчъл.
С Лола се изнизахме обратно навън през прозореца на тоалетната и веднъж стъпили на безопасна земя, се засмяхме. Денят беше горещ, но улицата беше мокра от дъжда. „Това е краят“ ― помислих, но нямах предвид края на света. Представях си края на нас с Хенри, момента, когато прочита писмото и всичко се променя. Ще бъдем други Рейчъл и Хенри. На отсрещния тротоар се целуваше двойка ― Джон и Клара от нашето училище ― и почувствах как дъждовните капки съскат върху кожата ми.
Взехме такси и минахме първо да оставим Лола. Докато стигна до вкъщи, вече вманиачено проверявах телефона си. Представях си гласа на Хенри и как би звучал, след като разбереше за чувствата ми. Заспах, докато чаках.
Лола ме събуди към три да пита дали е звънял. Не се беше обадил, нито пък се отби преди да заминем на следващата сутрин. В десет, когато вече бяхме на път за Сий Ридж, получих съобщение: Съжалявам. Успах се!! Скоро ще ти звънна.
Хенри не използва удивителни знаци, помислих си, а тези направо ми избождаха очите. Не му допадаше видът им, освен ако не запълваха цялата страница и не приличаха на дъжд. Особено ненавиждаше, когато хората използваха два знака, и в този момент разбрах защо. Две възклицателни говореха за натрапчиво усилие. Бяха фалшиви.