Аз: Какво точно е превъплъщение?
Рейчъл: Преминаване на душата в друго тяло след смъртта.
Аз: Не знам дали го вярвам. Ти вярваш ли?
Рейчъл: Не. Но е прекрасна идея.
Аз: Винаги си така сигурна в разни неща. Чудя се какво ли е усещането човек да е така сигурен.
Рейчъл: Ти си сигурен за Ейми. Сигурен си, че продажбата на книжарницата е правилният ход.
Аз: Сигурен съм, че това е най-печелившото решение.
Вместо да пише отговор, Рейчъл звъни. Подхваща онова, което има да каже дори без да поздрави.
― Това е важно, Хенри ― настоява. ― Изключително важно. Искам да си представиш, наистина да си представиш, че „Зовящи книги“ вече го няма. Представяш ли си го?
― Представям си го.
― Добре. Искам да си представиш как ходиш на работа, на нормална работа от девет до пет. Представи си, че Фредерик и Фрида ги няма. Няма я Джордж, нито Майкъл, Мартин, книгите или мен.
― Добре.
― Какво точно си представяш? ― иска да узнае.
― Седя на бюро и пиша на клавиатура.
― Какво пишеш?
― Писмо до теб.
― На това работно място не можеш да пишеш писма до мен. Не се допуска писане в свободното време, нито мечтаене или четене. Вече дори нямаш свободно време. Поне нерегламентирано свободно време ― заявява и я чувам как мърда и шумоли в чаршафите.
― И така ― продължава. ― Представи си, че печелиш прилична заплата. Представи си, че Ейми те чака у дома, като се прибереш. Живеете в апартамент. Спите в нормално легло. Разполагаш с ограничено пространство за книги.
Спирам да си представям.
― Наясно съм с всичко това, Рейчъл. Разбирам, че животът няма да е върха без книжарницата, но също така ми е ясно, че книжарницата няма да съществува вечно. Няма как да преборя бъдещето.
― Бъдещето още не е настъпило ― заявява тя, връщайки ме към последното ми писмо.
мекото прииждане и отдръпване на морето
Рейчъл
Беше странна седмица. Сънищата ми за Кал бяха заменени от сънища за Хенри. Може и да си въобразявам, но съм убедена, че ме наблюдава в книжарницата. Всеки път, щом се обърна, усещам, че очите му са били върху мен и съм ги изпуснала за секунда. Всеки ден очаквам Ейми да влезе и да прекрати тези погледи. И всеки ден изтича, без това да се случи.
Хенри се разсейва от мислите за нея, като говори с мен или ми пише. Реших, че идеята не е лоша и във вторник следобед взех, че написах съобщение на Джоъл да го попитам как е, за да се разсея от Хенри.
Добре съм, отговори. След като ми писа съм още по-добре.
Почувствах се зле, задето го използвам, макар да не бях сто процента сигурна, че правя точно това. Той наистина ми липсва. Започна да ми липсва тази седмица, след целувката с Хенри. Липсва ми да бъда с някой, който ме обича.
Не звучи логично, но четейки съобщенията от Джоъл, успях да почувствам вълните. Знаех, че е на брега и гледа водата, докато пише и за пръв път от пристигането ми в големия град изпитах отчаяна потребност от вибрацията на океана.
Исках го от времето преди смъртта на Кал. Затова седях наблизо всяка вечер и, струва ми се, мама го прави по същата причина. Привличана към него от Кал и отблъсквана пак заради него. Тази вечер обаче си представям как влизам вътре. Почти усещам водата със стъпалата си, солта и хладината ѝ на върха на пръстите ми.
След като писах на Джоъл, се обадих и на мама. Исках да ѝ кажа, че ми липсва звукът на вълните. Очаквах да се разплаче или да звучи наранена и ядосана. Най-малкото предпазлива. Но тя поднесе телефона си към водата и аз притиснах моя към ухото си също като раковина.
― Добре ли си? ― попита ме след известно време.
― Да и не ― отговорих. ― Ти?
― Да и не ― отговори тя.
― Кога ще бъде да? ― попитах, но не последва отговор и заедно останахме заслушани в мекото прииждане и отдръпване на морето.
Тази вечер получавам съобщение от Хенри, на което за малко да не отговоря. Опасно е да разговарям с него, защото това ме кара да искам да говорим още и още. Изключвам телефона и после отново го включвам. Взирам се в съобщението за известно време и в крайна сметка се предавам и отговарям.
Пиша му, че съм завършила „Облакът атлас“. Казвам му, че според мен историите са взаимносвързани. Седя втренчена в корицата, в страниците, извисяващи се към небето, и се замислям за превъплъщението на душата. Нямам желание да се чудя за подобни неща сама.