Ейми обожава удивителните. Веднъж четох неин разказ и всяка пряка реч завършваше с тях. Съобщението беше нейно творение. Представих си как чете писмото ми над рамото на Хенри и му нарежда как би трябвало да отговори:
― Зарежи. Тя и без друго заминава.
Във всички писма, които ми написа Хенри, така и не спомена писмото или признанието му. Бяха пълни с приказки за Ейми. Пренебрегнах ги до едно.
Хенри не знае за Кал. Ако беше научил, нищо нямаше да е в състояние да го спре да присъства на погребението. Нo аз не му казах, нито пък мама. Роуз не е способна да произнесе думите, без да плаче, а тя никога не плаче пред хора. Кал не използваше Фейсбук. Имаше профил, но почти не влизаше в него.
Тим Хупър, неговият най-добър приятел в Грейстаун, се премести в Западна Австралия няколко месеца, преди смъртта на Кал, затова реших да му пиша. Не се налагаше да го моля да не публикува нещо по темата в социалните мрежи. Нямаше нужда да казвам, че не понасям идеята гибелта на Кал да се превърне в клюка, в повод за коментари от почти непознати. Тим просто го знаеше.
― Някога Хенри ме уверяваше, че сме толкова близки, че можем да общуваме със силата на телепатията ― казвам на Джаф и на настъпващата нощ. Прочитам само началото на писмото, преди да го сгъна и да го заровя в пясъка.
Скъпа Рейчъл,
След като не съм получил и едно писмо от
теб, мога единствено да заключа, че си ме
забравила. За пореден път ще ти напомня за
кръвната клетва, която си дадохме в трети
клас.
книгите втора ръка са пълни с мистерии
Хенри
Будя се в петък сутрин и заварвам сестра ми Джордж да стърчи до литературното канапе, където заспах предишната вечер и където планирам да продължа да спя цялата седмица.
Никак не е изненадващо, че не понасям добре раздялата, а и не възнамерявам да започна да я приемам добре занапред. Всъщност планът ми е да лежа на кушетката с кратки паузи за посещения до тоалетната и за по някой печен сандвич, докато Ейми не се върне при мен. Тя винаги се връща. Просто е въпрос на време.
Предишната вечер, преди да заема мястото си на канапето, събрах около себе си всички книги, за които мислех, че ще са ми нужни ― присъстваха Патрик Нес, Ърнест Клайн, нещичко от Нийл Геймън, Фланъри О’Конър, Джон Грийн, Ник Хорнби, Кели Линк и, ако всичко друго се провалеше, Дъглас Адамс.
― Ставай ― побутва ме Джордж с коляно, което е нейната версия на прегръдка. Обичам сестра си, но и аз, както и останалата част на света, не мога да я разбера. Няма да излъжа, ако призная, че дори леко се боя от нея.
Тя е на седемнайсет и тази година започва дванайсети клас. Обича да учи, но ненавижда училището си. В седми клас спечели стипендия за частно училище от другата страна на реката и мама я принуди да остане там, макар че тя предпочиташе да посещава гимназията в Грейстаун.
Голяма част от дрехите ѝ са черни, предимно тениски с надписи от сорта „Чети бе, копеле!“. Понякога съм склонен да вярвам, че толкова обича постапокалиптична фантастика, защото ѝ допада идеята, че светът може да свърши.
― Планът включва ли да се надигнеш в скоро време? ― интересува се, а аз отвръщам, че не, не включва подобно нещо. Обяснявам ѝ истинския план, който е да чакам животът да се подобри в хоризонтално положение.
Джордж държи мазен кафяв хартиен плик и съм почти убеден, че той съдържа понички със захар и канела.
― На този етап нямам нищо, заради което да стана ― заявявам и протягам ръка към плика.
― Никой няма причина да стане. Животът е безсмислен, но хората все пак стават от леглото. Така е устроена човешката раса ― отвръща тя и ми подава кафе, с което да прокарам поничките.
― Не ми харесва как е устроена човешката раса.
― На никого не му харесва как е устроена човешката раса ― отсича тя.
Приключвам с храната и се излягам на кушетката с поглед, забит в тавана.
― Имам билет за околосветско пътешествие, който не подлежи на връщане.
― Ами тогава върви да видиш света ― отсича Джордж точно когато татко минава наблизо.
― Ставай, Хенри ― подканва ме. ― Ферментираш. Кажи му, че ферментира, Джордж.
― Ферментираш ― потвърждава Джордж и ме избутва, за да седне до мен. Повдига краката ми и ги слага върху своите.
― Не разбирам ― клати глава татко. ― Бяхте такива щастливи деца.
― Аз не съм била щастливо дете ― оспорва Джордж.
― Вярно, но Хенри беше.
― Вече не съм. В този момент ми е трудно да си представя, че е възможно животът ми да е по-скапан ― обявявам, а Джордж взима книгата, която чета. „Пътят“[4].