― Аз също се тревожа за баща ти ― уверява ме тя. ― Но той самият би ти обяснил, че отговорността не лежи върху теб. Взе правилното решение, Хенри. В момента не мога да говоря повече, но ти обещавам да позвъня отново. Всичко ще бъде наред.
Тъкмо мисля как да я помоля да забави продажбата и едва се удържам да не ѝ звънна отново, когато се обръщам и виждам Ейми.
Облечена е в зелена рокля, която разкрива перления отблясък от уличната лампа по раменете ѝ. Ейми носеше тази рокля, когато за пръв път ми каза, че ме обича, и сега сякаш се връщам в онзи момент, за да го изживея наново.
Старая се да не личи колко съм щастлив от срещата ни, защото не сме разговаряли от позорната вечер със стълба. Но съм щастлив да я видя. Не мога да направя нищо по въпроса, радвам се, че тя стои пред мен.
― Съжалявам за Грег ― промълвява.
На път съм да кажа „Не се тревожи, всичко е наред“, но това би било чиста лъжа и се налага да го обсъдим.
― Минаха две седмици, откакто видя гаджето ти да ме натъпква в багажника. През цялото това време не ти ли хрумна да звъннеш?
― Исках го ― отговаря. ― Но с Грег се разделяхме.
Забравям за гнева си в мига, щом го произнася. Скъсала е с Тъпака. Наднича през витрината на книжарницата и ми прави знак да я последвам по улицата. Оставам закован на място за около пет секунди и после, като че подвластен на някаква магия, тръгвам след нея.
― Не мога да продължавам с това, Ейми ― обаждам се. ― Не можеш да ме разиграваш така. Не искам постоянно да те чакам да се върнеш.
― Вече няма да те напускам ― заявява. ― Този път съм сигурна.
Звучи така убедена.
― Нали не сте отказали да продавате? ― пита, докато наблюдава как в книжарницата прииждат хора.
― Убеден съм, че сделката ще бъде финализирана съвсем скоро.
― И още пазиш билета?
― Да ― потвърждавам.
Хората ме поздравяват, отминавайки, и аз им отвръщам, като през цялото време се старая да изглеждам нормално, макар изобщо да не се чувствам така. Последните появили се влизат вътре и ние отново оставаме сами на улицата. Сбирката ще започне всеки момент и трябва да се връщам вътре.
― Целуни ме ― подканя ме и аз веднага изпълнявам. Целувам я с подновена увереност, увереността на човек, установил, че всъщност целува страхотно.
Целувката продължава дълго. Когато най-сетне се отделяме един от друг, се оказва, че няма какво да си кажем, затова продължаваме с целувките още малко. Времето минава, но аз не го усещам. Ейми се върна. Тъпакът го няма.
Тя си тръгва, а аз се връщам вътре леко замаян и щастлив, докато не виждам Рейчъл и ставам замаян и несигурен.
Сбирката е на етапа, в който групата е приключила с дискутираната книга и е готова да започне с индивидуалните предложения. Джоузи е първа. Започна да идва преди около осем години, като първия път се появи, за да купи екземпляр от „Джеймс и гигантската праскова“. Аз бях на десет, истински експерт на тема Роалд Дал, и татко ме прати до стелажите заедно с Джоузи, за да ѝ посоча къде да намери книгата. Проведохме разговор за произведенията на Дал, най-плашещо сред които беше „Вещиците“ и помня как тя се засмя, когато проверих краката ѝ. Уведомих Джоузи, че разполагаме с всички книги, а тя отвърна, че всичко било наред, трябвала ѝ само тази.
― Но ти благодаря.
След като си тръгна, татко ми обясни, че била загубила сина си и било мило от моя страна, че съм ѝ отделил време. Помня как се почувствах малко гузен. Отделих ѝ време, защото знаеше наизуст всяко изречение от книгите на Роалд Дал. В действителност не се опитвах да бъда мил.
Предложението на Джоузи към групата тази вечер е „Когато нещата се върнат“. Вдига книгата да покаже корицата и осъзнавам, че ще говори за смъртта на сина си. Понечвам да предупредя Рейчъл, но тя вдига пръст към устните си в знак да мълча. Когато не се подчинявам, защото трябва да чуе, че това може да я разстрои, тя закрива устата ми с ръка. Аз запушвам ушите ѝ, без да му мисля.
― Какво правиш? ― шепне.
― Ще говори за смъртта ― прошепвам в отговор.
― Всичко е наред, Хенри ― уверява ме и дърпа ръцете ми от ушите си.
Аз дръпвам нейната от устата си.
Близо сме един до друг, очи в очи, нос в нос, хванати за ръце. Тя не изглежда тъжна, поне не по начина, по който беше тъжна, когато пристигна.
― Искам да чуя Джоузи ― промълвява и се обръща напред, без да пуска ръката ми.
Когато Рейчъл проявява интерес към нещо, навежда се леко напред и почти успявам да чуя как бръмчи. Тя е най-умното и прозорливо момиче, което познавам. Стискам ръката ѝ по-здраво, защото Джоузи говори за сина си. Чувал съм историята как е починал и тя наистина е ужасна ― колелото, колата, как в един миг е там, а в следващия го няма.