Рейчъл е хипнотизирана. Също и групата. Джоузи полага началото на разкази за живота на присъстващите, понякога историята е свързана с донесената от тях книга, а понякога не. Всеки от тях говори за смърт.
― Добре съм ― уверява ме Рейчъл, защото съм се втренчил в нея и очаквам да даде знак, че не е добре. Сочи към групата, за да ме накара да се съсредоточа. Когато връщам поглед към тях, Фредерик стои изправен по типичния си официален начин.
― Жена ми Елена умря преди двайсет години ― подхваща и всички в помещението са така притихнали. ― Държахме магазин заедно.
Описва на групата нощта, в която си е отишла, как е седял до нея и ѝ е чел от любимата ѝ книга. Успявам да го видя как чете по кроткия си и грижлив начин, произнася отчетливо всяка дума, преди да се насочи към следващата.
Рейчъл ме поглежда.
― Уолкът ― произнасяме в един глас.
думите биха могли да завалят отгоре ни
Рейчъл
Тази вечер представлявам странна смесица от неща. Искра заради ръцете на Хенри и спомена за целувката му. Топлина и руменина заради взора му и покой, защото съм почти убедена, че той принадлежи на мен и аз на него. Влезе в книжарницата, хвана ръката ми и я задържа по начин, от който разбрах. Струва ми се невъзможно, но някак винаги съм знаела, че ще случи. Въплъщавам всички тези хубави неща и едновременно с това болка и тъга, защото Джоузи говори за сина си.
― Той беше на седем ― прошепва. ― Караше колелото си. Аз го насърчавах. После иззад ъгъла се появи кола и се качи на тротоара. Нацели се право в него ― обяснява с шокиран вид, все едно годините не са замъглили дори малко онзи миг. Взира се в празното пространство пред себе си, но аз знам, че пред нея всъщност стои синът ѝ. В този момент е възможно да лежи на тротоара по начина, по който го е видяла в онзи ден. Но съм сигурна, че в други случаи той е пред нея и ѝ се усмихва.
Осъзнавам, че плача, но не ми пука.
След това Фрида говори за брат си, който е загинал в самолетна катастрофа. Друга жена разказва за братовчед си, който е болен от рак и най-вероятно му остава съвсем малко живот. До мен Хенри изглежда силно обезпокоен и аз стисвам ръката му, за да знае, че съм добре. Той стисва моята в отговор и аз изпитвам по-силна болка, усмихвам се, в главата ми е смърт, а по кожата ми ― любов.
Фредерик е последен. Изправя се да сподели историята си и докато говори, разрешава някои загадки за Хенри и мен.
― Жена ми Елена умря преди двайсет години. Държахме магазин заедно ― пояснява, че издирва книгата, защото е била любимата на жена му. ― Елена ми чете от нея в първата ни брачна нощ, а аз ѝ четох от нея години по-късно, когато умираше.
― Уолкът ― произнасяме в един глас с Хенри.
В гърдите ми се е разстлала мека мъгла, умиротворение, каквото не съм чувствала от цяла година. Не мога да го изразя с думи, но го разбирам. Подробностите в историята на Фредерик са различни, така че тя може да бъде единствено негова. Но същевременно съзирам себе си в нея.
Убедена съм, че Е. и Ф. на страниците на „Пруфрок и други наблюдения“ са Фредерик и Елена. Докато говори сякаш Елена е тук, в книжарницата, заедно с нас. Замислям се за стрелката на Кал в „Море“ и за всички редове в книгите, страниците и думите са същите, мислите са същите, изписани тъй гъсто, че завъртулките на буквите се пресичат една с друга. Ще ми се мама да беше тук, за да чуе присъстващите, да прочете отбелязаното в Библиотеката за писма, да почувства каквото чувствам аз и да разбере каквото започва да се изяснява на мен.
Помагам на Хенри да разчисти и да прибере столовете, като през цялото време дебна Фредерик да остане сам. Когато се отваря възможност, приближавам и му казвам, че брат ми Кал си е отишъл.
― Ужасно съжалявам ― промълвява той.
― Вече не мога да плувам. Дори не доближавам океана ― не мога да повярвам, че думите излизат от устата ми. Питам се защо говоря в сегашно време, когато би трябвало да използвам минало. Интересно ми е как бих се почувствала, ако бях там и гледах водата. Струва ми се, че може и да вляза, не напълно, но поне да почувствам водата с прасците си и да си представя как бавно се надига.
След като всички са си тръгнали, с Хенри седим пред компютъра ми и издирваме Уолкът. И двамата отчаяно искаме да го открием, ръцете ни се блъскат една в друга от вълнение всеки път, щом попаднем на екземпляр някъде в околността.
Съставям списък с места, защото обичам да правя списъци.
― Много си организирана ― отбелязва Хенри, загледан в почерка ми и ми създава усещането, че е казал нещо секси.