― Ти пък си много разпилян ― отвръщам.
― И все пак аз съм този, които завърши дванайсети клас ― контрира.
― Ужасно вбесяващ си ― казвам и се усмихвам.
― Ти си много секси ― произнася той все едно думите просто са изскочили от устата му и той няма контрол върху тях.
― Ти също.
― Обикновено не ме описват точно така ― заявява.
― Тази вечер е някак необичайна ― отвръщам.
Завършваме списъка с търговците, предлагащи екземпляр на книгата на Уолкът, и решаваме, че понеже вечерта е необичайна, може точно днес да открием книгата. Очите на Хенри пробягват по списъка и той заявява, че трябва да изберем мястото сега, след което да го проверим в последния ден на света.
― Това е моментът ― отсича, ― когато ще я открием.
― Аз ще посоча книжарницата ― обявявам и мигом избирам „Книги на плажа“.
― „Книги на плажа“ е ― произнася Хенри.
― Мога да чета, Хенри.
― Ще е в близост до плажа ― изтъква.
― Имам бегло понятие.
― Това няма ли да е проблем?
― Не ― отговарям. Може и да е проблем, но не съм сигурна. Точно това искам да разбера. Книжарницата е на крайбрежието, но в посока, противоположна на Сий Рийдж, и не мога да измисля по-безопасен начин да се проверя дали съм готова отново да зърна водата от този да отида там с Хенри.
Подготвяме се за сън, а ръката ми докосва тази на Хенри.
― Защо изобщо Фредерик се е разделил с книгата? ― чуди се той. ― След като е била толкова важна?
― Нещата се губят ― напомням му. ― Възможно е и първоначално да не можеш да понесеш присъствието им.
Лежим смълчани за известно време и после Хенри си припомня, че има разказ, който баща му е поискал да прочете. Вади книгата от чантата си и ляга до мен. Думите биха могли да завалят отгоре ни, мисля си. В главата ми се явява образ как ги пием като дъждовна вода. Хенри ме е променил. Променил е начина, по който плача за Кал. Начина, по който виждам света.
Разказът се казва „Паметта на Шекспир“ и героят е германски шекспировед, на когото е предложена паметта на Шекспир от юношеството му до 1616 година. Приема я, без да му е ясно, че тя е нещо странно и хаотично. Чувства се, все едно му е предложен океанът и не схваща на какво всъщност се обрича като я получава. Паметта е нещо, изтъкано от звуци, образи и чувства и с нея, той ще изгуби част от себе си.
Хенри прочита разказа и затваря книгата. Не казва какво го тормози, но знам, че има нещо. Обявява, че има нужда да поспи, но всъщност се взира в тавана. От време на време обръща глава настрани и очите му обхождат книжарницата.
― Мислиш си какво ще бъде, след като я продадете.
Кимва, но няма желание да говори. Когато вече мисли, че съм заспала, става, разхожда се наоколо и прекарва пръсти по гръбчетата на книгите.
След малко се връща с една от тях и започва да чете. Вече съм съвсем будна и не мога да си намеря място. Напускам тихо книжарницата и се насочвам към колата.
Вадя кашона от багажника, преди да подкарам. Слагам го на седалката до мен. Започнах да мисля за кашона, докато Фредерик говореше за Елена. Той издирва отчаяно книгата на Уолкът. Би дал всичко да притежава кашон с вещи на Елена, а аз съм заключила тези на Кал в багажника. Ако аз съм моята памет, тогава и Кал е неговата. Тази вечер не съм в състояние да надникна вътре, но ми допада усещането за близостта му.
Очите ми са насочени напред, но имам чувството, че погледна ли встрани, Кал може да е там. Бих могла да му кажа, че е бил прав и съм простила на Хенри. Бих могла да разкажа за мама и как смъртта му я е променила безвъзвратно. Така е редно да бъде, мисля си. Смъртта би трябвало да ни променя завинаги. Никоя смърт не би трябвало да е като друга.
Озовавам се пред къщата на Лола. Късно е, така че ѝ пиша съобщение. Отговаря ми, че е в гаража. Прекосявам тихо градината.
Седи на дивана, подгънала крака под себе си. Сядам до нея.
― Завършихте ли записа на последната песен? ― интересувам се и тя отвръща, че планът е да я запишат на Свети Валентин, когато ще бъде и последното им изпълнение.
― Само дето Хироко още не ми е простила, че поисках да остане. Но пък и аз още не съм ѝ се извинила ― ухилва се тъжно. ― Всеки път, като понеча да ѝ звънна или да ѝ напиша съобщение, си мисля, че може би обмисля да остане и ако си държа устата затворена, ще получа, каквото искам.
Облягам глава на рамото ѝ.
― Разбирам, че не може да остане.
― Не може ― промълвявам.
― Не те познавам така добре като Хенри, но ми е ясно, че нещо не е както трябва. Не обелваш и дума какво се е случило между вас с Джоъл. Нито веднъж не си говорила за специалността ти в университета. От пристигането ти насам не си посетила басейна нито веднъж. Не съм глупава. Нищо не ми е убегнало. Просто чакам.