Тази сутрин влизам под душа в опит да удавя вчерашния ден и лошото усещане. Не успявам. Там е, като излизам от банята и не ме напуска, докато се обличам. Там е и докато се бръсна.
Джордж почуква и влиза, когато привършвам.
― Честит Свети Валентин ― казва и посяга към четката си за зъби.
― Какво се случи с така благонадеждния ти песимизъм?
― Имам приятел, с когото да бъда заедно в училище за пръв път от шест години. Всъщност вече не ме е грижа какво мисли Стейси. Също така не ме интересува, че ми вика откачалка. Имам някого, с когото да прекарам последната нощ на света и почти имам гадже. Не се нуждая от песимизъм ― отсича. ― Даде ли писмото на Рейчъл?
― Да. Не. Мамка му.
― Мамка му?
― Нищо. Забрави. Всичко е наред.
― Всичко е наред, Хенри ― натъртва тя.
На вратата се чука, преди да сме успели да се изясним. Мартин е.
― Баща ви ме прати да повикам Джордж. Налага му се да излезе и някой трябва да поеме.
― Идвам след минута ― отговаря Джордж и се обръща към мен. ― Какво не е наред, Хен?
Не ме е наричала Хен, откакто бяхме деца.
― Събрах се с Ейми ― отвръщам.
― Това е върхът ― коментира тя. ― Отлично. Можете да заминете в чужбина.
― Не те ли е грижа, че продаваме книжарницата? Не искаш ли да продължа да я ръководя, та да се укриваш в нея и да бъдеш доволна?
― Обичам това място ― обяснява тя. ― Наистина искам да го задържим, но ако не можем, тогава ще принадлежи на друг и ние ще му идваме на гости. Не се чувствай виновен ― настоява и излиза от банята.
Поглеждам отражението си в огледалото. Би трябвало да съм най-щастливият човек на планетата, а всичко, за което успявам да мисля, е как гадостта отново набира мощ.
Когато пристигам в склада, Рейчъл вече стои отпред. Облечена е в памучна рокля в лимонен цвят и през ума ми пробягва мисълта дали отдолу е по бански. Смело е от нейна страна да дойде заедно с мен на плажа и би било дори по-смело, ако реши да поплува. Но Рейчъл е храбро момиче. Моля те, вече никога не си тръгвай, мисля си, докато тя отваря вратата на вана и се качва.
По радиото звучат „Лъксмитс“. Налага се да съобщя на Рейчъл, че мистериозният автор на писма е Кал, но решавам да го оставя за след края на света заедно с новината за Ейми. Ще позволя на двама ни да се насладим на деня. Рейчъл изглежда щастлива. Аз съм щастлив да съм заедно с нея. Тя иска реванш и аз нямам желание да я съсипвам.
― Убедена ли си, че нямаш проблем с мястото? ― искам да науча.
― Стига си се тревожил, Хенри. Всичко или ще е наред, или няма да е наред. И в двата случая ще се справя.
Вглеждам се в нея за секунда. Прилича на своя хибридна версия. Старата Рейчъл, новата Рейчъл и вероятно няколко други бъдещи Рейчъл са натъпкани в едно тяло. Смъква стъклото и денят заструява вътре ― слънчева светлина и прах. Увеличавам звука, така че музиката да изпълни купето.
― Благодаря ― обажда се. ― Не се чувствам нещастна.
― Доволен съм, че съм в състояние да извикам такава емоция.
Достигаме покрайнините на града. Бетонът остава зад гърба ни и се появяват дървета, а бледосиньото небе става по-обширно. Ванът вибрира леко върху пътя и това унася Рейчъл.
Когато се буди, вече сме в малък град. Озърта се и се усмихва, подушила свежия океански въздух. Обгръща плътно тялото си с ръце и ме следва в книжарницата за книги втора ръка.
Служителката ни обяснява, че собственикът го няма. И не е оставил бележка за Уолкът.
― Пратихме имейл ― казваме ѝ, а тя отговаря, че той почти никога не проверява имейлите си.
― Аз обаче редовно поддържам базата данни, така че ако е посочена онлайн, значи разполагаме с книгата. Ще я намерите в отдел поезия.
Насочвам се натам и започвам да търся.
― Не мисля, че е тук ― промълвявам, докато проверявам на „У“. Рейчъл е коленичила в краката ми, измъква книги и проверява заглавията им. Хвърля поглед и вътре, прехвърля страниците, за да провери за бележки, за някаква предистория. Вдига поглед и ме хваща да я зяпам, така че аз бързо измъквам една книга и се правя, че я проверявам. Тя също се връща към издирването си.
След малко се изправя. Вадя книги и ѝ показвам любими свои заглавия, а тя ги преглежда внимателно.
― И ти стана поклонник на писаното слово ― посочвам.
― Може би ― кимва, а аз забелязвам от деколтето на роклята ѝ да се подава синята презрамка на бански костюм. Докосвам я, без да помисля.
― Ще поплуваш ли с мен? ― пита ме.
― Не съм подготвен ― отговарям.
― И преди съм те виждала по бельо.